Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Дванадесета глава
О’Шонеси последва Пендъргаст по постланите с червени пътеки стълби към огромните бронзови порти на музея, сигурен, че всички са вперили поглед в него. Чувстваше се като абсолютен тъпанар в полицейската си униформа. Спусна небрежно лявата си ръка към дръжката на пистолета си и с удоволствие отбеляза как най-близкият облечен в смокинг мъж му хвърля боязлив поглед. Поуспокои се и от факта, че щеше да получи надница и половина за това префърцунено шоу — а да вземеш надница и половина от капитан Къстър никак не бе за изхвърляне.
Колите пристигаха една подир друга по „Мюзиъм драйв“ и разтоварваха красиви и недотам красиви хора. Плюшени въжета ограждаха малка групичка от фотографи и журналисти. Проблясъците на светкавиците бяха малко и с големи промеждутъци. Една камионетка с логото на местна телевизионна станция вече си събираше техниката и си тръгваше.
— Това откриване на новата Зала на приматите е доста по-скромно от другите, на които съм присъствал — рече Пендъргаст, след като се огледа. — Предполагам, че се дължи на умора от празненствата. Напоследък музеят доста ги зачести.
— Примати ли? И всичките тези хора се интересуват от маймуни?
— Мисля, че мнозина от тях са тук, за да наблюдават приматите извън изложбените щандове.
— Много смешно.
Минаха през портите и пресякоха Ротондата. Допреди два дни О’Шонеси не бе влизал в музея от дете. Но ето ги динозаврите — както си бяха изглеждали винаги. А отвъд тях — слонското стадо. Червените пътеки и плюшените въжета ги водеха напред, към вътрешността на сградата. По маршрута се бяха разположили усмихнати млади дами и ги направляваха с кимане и с жестове. Много хубави млади дами, рече си О’Шонеси и реши, че няма да е лошо да направи едно посещение в музея, когато не е на служба.
Минаха през Африканската зала, през масивната й врата, обкована със слонски бивници, и се озоваха в обширната зала за приеми, изпълнена с безброй масички с обредни свещи. Покрай едната стена се бе проточил огромен бюфет, отрупан с храна, а в двата му края имаше добре заредени питейни барове. В дъното на залата бе издигнат подиум, зает от струнен квартет; който стържеше прилежно виенски валс. О’Шонеси слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Звучаха ужасно. Добре поне, че не се упражняваха върху Пучини.
Залата бе почти празна.
До вратата стоеше мъж с маниакален вид и с огромна табелка с името си под белия карамфил на петлицата. Той забеляза Пендъргаст и разтърси ръката му, почти обезумял от благодарност.
— Хари Медоукър, шеф на отдела за връзки с обществеността. Благодаря ви много, че дойдохте, сър, благодаря ви. Мисля, че новата зала ще ви хареса.
— Моята специалност е маймунското поведение.
— Ами да — рече О’Шонеси с най-заплашителния си тон.
Онзи се наведе напред и заговори с възможно най-негостоприемния си тон:
— Това е частно събитие, господин полицай. Съжалявам, но трябва да си тръгнете. Нямаме нужда от външни охранители…
— О, така ли? Знаеш ли, Хари, тук съм по разследването на дребното проблемче с онова музейно кокаиново кръгче.
— Музейно кокаиново кръгче ли? — Медоукър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.
— Полицай О’Шонеси — долетя да ушите му мекото предупреждение.
О’Шонеси потупа онзи по рамото.
— Нито дума. Представете си как пресата ще се нахвърли върху темата. Помислете си за музея, Хари.
Оставиха Хари разтреперан и побледнял като стена.
— Гадно ми става, когато не уважават хората в синьо — рече О’Шонеси.
В следващия миг Пендъргаст го изгледа сериозно. След това кимна към бюфета.
— Правилата може и да забраняват пиенето по време на служба, но не забраняват да се хапват блини с черен хайвер.
— Блини с к’во?
— Малки елдени хапки, намазани с масло и покрити с черен хайвер. Възхитителни са.
О’Шонеси потръпна.
— Не обичам сурови рибешки яйца.
— Подозирам, че никога не сте опитвал истинското нещо, сержант. Пробвайте. Ще ви се сторят по-изкусителни дори от ария на валкириите, уверявам ви. Но има още и пушена есетра, гъши дроб, шунка по пармски и стриди от река Дамарискота. Музеят винаги спретва отлични софри.
— На мен ми стига свинско между две филии.
— Това може да се вземе и от онзи продавач с количката на ъгъла на седемдесет и седма и „Сентръл парк уест“.
В залата се бяха появили още хора, но все пак публиката беше рехава. О’Шонеси последва Пендъргаст към масите с храна. Избегна купчините с лепкавите сиви рибешки яйца. Взе няколко парчета шунка, отряза си резен от питката сирене бри и си направи няколко малки сандвича. Шунката беше суховата, а сиренето биеше на амоняк, но като цяло сандвичите се ядяха.