Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Донка Илинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)». Краткое содержание книги:
Предстои ви една удивителна среща с духовния дневник на Фридрих Ницше, който ще излезе в два тома и е истинското интелектуално завещание на знаменития немски философ.
Всеки от фрагментите на този дневник е една своеобразна тема за нова цялостна книга, но тяхното очарование е точно в тази фрагментарност, издържана в метафоричната образност на Библията — библия на относителния морал…
Кръстосващи се суети. — Когато се срещнат двама души с еднакво суетни души, впоследствие запазват лошо впечатление един за друг, защото всеки един от тях е бил толкова зает с мисълта за впечатлението, което е искал да предизвика у другия, че онзи изобщо не му е направил никакво впечатление. Най-после и двамата осъзнават, че усилията им са били в погрешна посока и всеки от тях смята другия виновен за това.
Лудориите като порочни белези. — Издигнатият дух изпитва удоволствие от нетактичността, дързостта, дори от враждебността на честолюбиви младежи към него; това са лудории на буйни жребци, които все още не са възсядани от ездач, но не след дълго ще изпитат гордост да го носят.
Кога е благоразумно да се съгласим с неправдата. — Човек постъпва добре, когато безропотно приема насочените срещу него обвинения, дори и да са несправедливи, в случай че този, който ни обвинява, би съзрял още по-голяма неправда в опита да му противоречим или, недай боже, да го оборим. Естествено по този начин някой може да е винаги неправ и в същото време да е винаги прав, а накрая с най-чистата съвест на света да се превърне в най-непоносимия тиранин и душевадец; но това, което важи за отделния индивид, може да се случи на цели обществени класи.
Разказвачът. — Когато някой разказва нещо, лесно се издава дали разказва, защото го интересуват фактите или защото чрез разказа иска да заинтригува. В последния случай той ще преувеличава, ще използва суперлативи и други подобни. Обикновено тогава той разказва по-лошо, защото мисли не толкова за разказа, колкото за себе си.
Рецитаторът. — Рецитиращият драматични творби неусетно започва да открива нови особености в характера си; така той осъзнава, че за известни настроения и сцени гласът му звучи по-естествено, отколкото за други, например за всичко патетично или пък комично, докато може би в обикновения си живот той просто не е имал случай да прояви патос или комизъм.
Сцена от комедия, срещана в живота. — Представете си, че някой измисля една духовитост върху определена тема, за да блесне с нея пред компанията. Хората около него бяха гледали и слушали как той с надути платна се опитва да стигне до точката, където може да вмъкне своето хрумване и да смае компанията, как непрестанно тласка разговора към предначертаната цел и макар понякога да губи посоката, отново я намира, докато най-после настъпва очакваният момент: дъхът му почти замира и ето че някой от компанията му грабва духовитостта от устата. Какво ще стори той? Да отиде срещу собственото си мнение ли?
Неучтив по неволя. — Когато човек неволно се отнесе към някого неучтиво, например не го поздрави, защото не го е познал, макар и да няма повод да се упреква за това, нещо отвътре почва да го гризе; тревожи се поради лошото мнение, което е създал у другия за себе си; или се бои от последиците на възникналата неприязън, или съжалява, че го е оскърбил — следователно възможно е да се пробудят чувства на суета, страх или съжаление, а не е изключено и всички заедно.
Шедьовър на предателя. — Да изразиш към съучастник в заговор обидното съмнение, че е предател спрямо теб, и то в мига, в който самият ти извършваш предателство, е майсторско постижение на подлостта, защото ангажира персонално другия и го принуждава известно време да се държи много открито, без повод за подозрение, така че истинският предател може да действа свободно, с развързани ръце.
Да оскърбиш и да те оскърбят. — Далеч по-приятно е да оскърбиш някого и после да се извиниш, отколкото да те обидят теб и да простиш. Който прави първото, проявява сила, после дава доказателство за добър характер. Другият, ако не иска да мине за безчовечен, трябва така или иначе да прости; удоволствието от унижението на другия е незначително в сравнение с тази принуда.
В спора. — Когато оборваме чуждо мнение, а едновременно излагаме и своето, непрестанното съобразяване с другото мнение обикновено измества естественото ни отношение към нашето собствено мнение: то изглежда вече някак преднамерено, по-рязко, едва ли не преувеличено.
Ловък похват. — Който иска да изкопчи от някого нещо трудно постижимо, изобщо не трябва да подхваща работата като проблем, а да изложи плана си съвсем простичко, сякаш е единствената съществуваща възможност; ако в погледа на противника му проблесне възражение, протест, той трябва да съумее бързо да прекрати разговора и да не му дава време да възрази.
Угризения на съвестта след прекарване в обществото. — Защо, след като сме били в обикновена компания, изпитваме угризения на съвестта? Защото сме приели повърхностно важни неща, защото, коментирайки някои личности, не сме говорили напълно искрено или сме мълчали, когато е трябвало да говорим, защото в определен момент не сме скочили и не сме избягали, накратко, защото сме се държали в компанията така, сякаш сме неин член.