Присъдата [The Runaway Jury-bg]

Настроението не би могло да се нарече празнично, особено що се отнася до дванайсетте мъже и жени, държани тук не по своя воля, но все пак беше петък и докато се събираха в стаята, разговорите помежду им звучаха малко по-закачливо. Седнал край масата, близо до Хърман Граймс и точно срещу Франк Херера, Николас изчака приказките да стихнат. Погледна към Хърман, който пак тракаше упорито по своя компютър. После подхвърли:

— Хей, Хърман, имам идея.

Хърман вече помнеше наизуст гласовете на единайсетте си колеги, а от жена си бе слушал с часове как изглеждат. Особено добре познаваше тона на Истър.

— Да, Николас?

За да привлече всеобщо внимание, Николас повиши глас:

— Знаеш ли, като хлапе посещавах едно малко частно училище и там ни учеха да започваме всеки ден с клетвата за вярност. Всеки път щом видя знамето рано сутрин, ми се приисква пак да я изрека. — Слушаха почти всички. Само Хрътката бе отскочила да запали. — В залата има чудесно знаме зад съдията, а ние само седим и го гледаме.

— Не бях забелязал — каза Хърман.

— Какво, да произнесем клетвата насред съда? — сепна се полковникът от запаса Херера, по прякор Наполеон.

— Да. Защо да не го правим веднъж седмично?

— Не виждам нищо лошо — обади се Джери Фернандес, който вече тайно се бе включил в заговора.

— Ами съдията? — запита Гладис Кард.

— Какво го засяга? Всъщност кой може да има нещо против, че за малко ще станем да почетем националното знаме?

— Да не е някакъв майтап? — запита полковникът.

Николас изведнъж се засегна. Огледа обидено всички около масата и заяви:

— Баща ми загина във Виетнам, разбрахте ли? Посмъртно го наградиха. Това знаме означава много за мен.

И споровете приключиха.

Докато се точеха през вратата един по един, съдията Харкин ги поздрави с лъчезарна петъчна усмивка. Беше готов да претупа набързо стандартните въпроси и да повика свидетеля. Трябваха му две-три секунди, за да осъзнае, че заседателите не сядат. Останаха прави, докато всички застанат на място, после погледнаха към стената зад свидетелското място вляво от него и положиха длани върху гърдите си. Истър пръв отвори уста и започна енергично да рецитира клетвата за вярност.

Отначало Харкин не повярва на очите си; никога не бе виждал подобна церемония от група заседатели насред съдебната зала. Дори не бе чувал за подобно нещо, макар да смяташе, че всичко му е минало през главата. Това не бе включено във всекидневния ритуал, не беше одобрено от него, нямаше го в наръчниците и указанията. Затова, след като се опомни от потресението, понечи да им подвикне, да ги прекъсне; по-късно щеше да си поприказва с тях насаме. Но моментално осъзна, че това би изглеждало като ужасяваща липса на патриотизъм, едва ли не като престъпление — да прекъсне група доблестни граждани, докато са се изправили за малко да почетат националното знаме. Озърна се към Рор и Кейбъл и не видя нищо друго освен облещени физиономии.