Клариса
- Автор: Деверо Джуд
- Серия: velvet #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клариса». Краткое содержание книги:
Рейн избухна в луд смях и тя го погледна обидено.
— Никога повече не прави такива лудории — заговори през смях той. — Само като си помисля, че си прекарала по-голямата част от живота си в църквата, а сега се възбуждаш дори когато седиш на гърба на коня… — Той вдигна високо вежди и я изгледа обвинително.
Клариса се нацупи и му обърна гръб. Настани се удобно на седлото и едва сега забеляза, че е загубила кърпата, с която увиваше слабините си. Рейн отново избухна в смях и се смя през цялото време, докато тя я търсеше в тревата.
Ала който се смее последен, се смее най-добре и това беше Клариса. С отворения си панталон тя представляваше много изкусителна гледка. Рейн забрави подигравките и се опита да я примами със сладки думи. С цялата гордост, която беше научила от него, тя му заповяда да падне на колене и да моли за благоволението й. Разбира се, не беше предвидила на каква височина ще се озове устата му, когато тя беше изправена, а той коленичил. Само след секунди тя беше тази, която молеше за милост.
След дълго, сладостно помирение Рейн извади препаската й от джоба на панталона си — тя беше там през цялото време, докато Клариса я търсеше в храсталаците. Вбесена, тя заблъска с юмруци по гърдите му, но той само се засмя и я зацелува, докато тя остана без дъх.
— Това беше предупреждение — обяви тържествено той. — От днес нататък ще знаеш кой е твоят господар. — Захапа нежно ушенцето й и продължи вече по-сериозно: — Време е да се връщаме в лагера. Разбира се, ако конят позволи да го възседнем. Имам чувството, че се пръска от ревност.
Клариса пламна от срам при тази шега и се опита да изрази възмущението си. Рейн я плесна приятелски по изпъкналото задниче и я вдигна на седлото. Метна се зад гърба й и избухна в смях, защото жребецът наостри уши и затанцува неспокойно.
— Мисля, че конят се гневи по-скоро на тежестта ти — промърмори под носа си Клариса.
— Ти никога не се оплакваш, че ти тежа. Защо мислиш, че той е недоволен?
Този път Клариса реши да си държи езика зад зъбите. Знаеше, че Рейн ще излезе победител.
Тя се залови за кръста му и отново се опита да не мисли за бъдещето, за времето, когато всеки щеше да заеме полагаемото му се място.
Щом слязоха пред шатрата си, чуха недоволни крясъци.
— Какво има пак? — попита гневно Рейн. — Кражба ли е станала или са се сбили?
Десетина мъже и жени се затичаха към шатрата, размахвайки гневно ръце.
— Настояваме да хванете крадеца — заяви нахално водачът им. — Някой непрекъснато отмъква вещите ни, макар че ги крием на тайни места.
Клариса забрави, че трябваше да се държи настрана.
— С какво право изискваш това от лорд Рейн? — попита гневно тя. — Откога лорд Рейн е твой защитник? Отдавна трябваше да си увиснал на бесилката!
— Александър — проговори предупредително Рейн и я стисна за рамото с такава сила, че тя едва не изпищя. — Уверени ли сте, че криете добре имуществото си?
— Разбира се — отговори сърдито мъжът и изгледа враждебно Клариса. — Някои от нас даже го заравят в земята. Джон беше скрил ножа си под възглавницата, а на сутринта вече го нямаше.
— Никой ли не е виждал крадеца? — попита все така спокойно Рейн. Бланш излезе напред с поклащащи се бедра.
— Крадецът е малък и съвсем лек, затова се измъква незабелязано — заяви тя и очите й се впиха в Клариса. Хората, които стояха зад нея, също загледаха подозрително дребното момче.
— Крадецът очевидно не изпитва страх — продължи бавно и отчетливо Бланш. — Вярва, че има кой да го закриля.
Без да съзнава какво прави, Клариса отстъпи назад и се скри зад широкия гръб на Рейн.
— Подозираш ли някого, Бланш? — попита спокойно Рейн. — Кажи името му.
— Не съм съвсем сигурна — отговори жената. Очевидно се наслаждаваше, че е в центъра на вниманието. — Но имам известни подозрения.
Клариса, която бързо възвърна куража си, понечи да се нахвърли върху нея, но Рейн я спря.
— Ние ще хванем крадеца — намеси се един от мъжете. — Обещавате ли, че ще го накажете?
Клариса беше толкова засегната от омразата, която пламтеше в очите на мъжа, че не разбра отговора на Рейн. Очевидно им бе обещал, че ще отсъди справедливо, защото множеството започна да се разотива.
— Те ме мразят — пошепна с болка Клариса, когато влязоха в шатрата. — Защо, за Бога?