За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
— Още саке? — пита Киросава.
Кимам одобрително. Може да ми се смеят жените отзад за непохватиостта с клечките, ама нещо да кажат за трите празни вече канички със саке? Да изпият всичките толкова, ще се зачервят не само те, ами целият бряг…
Самочувствието ми се връща. Както го е казал поетът — нека видят японките, че и ние сме дали нещо на света. Па било и умение да нагъваме саке в такива непонятни за японеца количества. Щото сакето не е нищо друго, освен една шльоковица, която един нашенски пияч няма и да ти я близне. Я има, я няма дванадесет градуса. Вън е топло, даже е горещо, а те ти го сервират като греяна четиридесетградусова ракия. Такова саке мога да ти го пия цял ден, стига да има кой да ми го плати.
Завършваме краткия японски обяд. Такъв е той — лапни нещо, изяж нищо… Знаех си, че ще остана гладен. Моите деветдесет и пет килограма не могат да се заситят с трийсетина грама водорасли и още толкова дребни мръвчици… Ама ставам. Жената е сложила, дори не съм забелязал кога, до мене листче със сметката. Киросава ме изпреварва и го взема. Не, вземам го аз, отивам до изхода, където има нещо като нашенска каса, и плащам. Връщат ми точно. Оставям бакшиш и отивам да си търся обувките. Момченцето от касата ме настига, поднася ми в чинийка остатъка, с който съм се опитал да впечетля Япония. Тая система да си плащаш сметката на излизане, дискретно до вратата, така както дискретно и точно до йена ти е оставена и сметката, е нещо много привлекателно. Няма почесване пред теб зад ухото, няма плюнчене на молива няма олюскан тефтер да се вади, няма въпроси какво имахте още, няма ровичкане на менюто — кое колко струва, няма надписване…
Намирам си обувките подредени, изчистени и намазани със съответната черна японска боя. Не зная какви видове черно има на света. Синьото има разцветки — небесносиньо, турскосиньо, не знам какво си още синьо. Аз бих въвел пък за черното една особена разцветка — японско черно. Хем много черно, хем чисто черно — ако това някому нещо говори…
Кога е играла четката по моите обувки, отдавна не помня. Едва ги познавам. Оглеждам се пак да се проявя, йена за благодарност да оставя, дори питам Киросава. Той ме побутва към вратата. Тук няма такъв обичай.
Къде тръгнах, къде отидох! Исках да разкажа как се купува в Япония кимоно, а се озовах на брега на Тихия океан, за да отворя приказка и смях у шест японски селянки, за една година напред. Представям си ги как, като станат сутрин, докато тупат рогозките, ще си приказват:
— Помниш ли онова саке, дето го пихме в новия къмпинг?
— А ти?… — ще последва смях. — Помниш ли какво хубаво време беше — и пак ще последва смях. После ще стигнат до целта.
— Ами оня европеец, дето си изтърваше водораслите, помниш ли?… — и смехът ще е най-дълъг и най-силен. Казват, че японците много се радват на унижен европеец, макар че никога няма да му го напомнят или покажат…
Това е един друг начин да се подсетят за своето японско превъзходство, да си го покажат един на друг, и тихо, зад гърба на баламурника-европеец да си ударят две-три помпи повече в националното самочувствие.
Докато се шляйках насам-нататък из Токио, влизах в един магазин, влизах в друг, забелязах нещо, което ми прибра долната челюст, че и малко нещо я вкопчи в горната. Забелязах го на шега, после рекох да видя да няма грешка, а най-сетне видях, че няма изключение.
Вървиш си по улицата като най-щастлив човек, който освен да се радва иа онова, което му вижда окото, няма друго какво да прави. Забелязал съм, че хора, които освен за едното зяпане отвън по витрините, за друго нямат пари — са едни от най-щастливите хора. За тях няма въпроси: да си купя ли или не, ако пък „да“ — оттук ли или от другаде, ако пък е оттук — днес или утре. Цените в най-реномираните магазини на Токио са наистина такива, че не само турист като мене, ами и година тъпкал асфалта на „Гинзата“ японец държат в състояние на върховно блаженство пред недостижимостта на ония примамни и подредени като непипани от човешка ръка по витрините стоки. Когато въросът да имаш и да нямаш е решен в полза на второто, ти си вече човек в пълния смисъл освободен за висша естетическа критичност и презрение към всичко това, което ти вижда окото.
Благодарение именно на това си финансово състояние аз забелязах една красива куклена манекенка, която рекламираше кимона. Беше с руса коса иа кок, с дълги, дълги мигли — точно като на кукла. Бе, да си виждал ти японка с кок — рекох си и се вторачих повторно. Не само кокът, не само миглите, но и менекенката не бяха от японски произход. Те бяха бели, с правилни, европейски черти. Тръгнах по-нататък — от друга суперлуксозна витрина елегантен мъж показваше от своя стъклен кафез последна мода костюми — беше бял. Продължих още — хубави дамски обувки, някаква руса красавица, докарана тук я от Осло, я от Стокхолм, показваше хубавите си глезени. Продължих и в други улици своето изследване, продължих го и вдруги дни, и в други градове. Всички манекени бяха бели — нито един японец!