Пламъци
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пламъци». Краткое содержание книги:
— Винаги ли сте искали да бъдете летец? — попита Лара между две хапки.
— А вие винаги ли сте искали да станете лекарка?
— Не помня да съм мечтала за друго.
Той й се ухили дяволито:
— Значи като малка си играехте на доктор, ама не на ужким, а?
— На практика, да — отвърна тя с усмивка. — Макар и не така, както си представяте. Приятелките ми рано или късно се уморяваха от тази игра и настояваха да се правим на учителки, кинозвезди или манекенки. Никога не ми омръзваше да ги превързвам, докато заприличваха на мумии. Мерех им температурата с клечки от сладолед и им биех инжекции с шприцове за месо.
— Ух.
— Родителите ми отчаяно се надяваха, че като порасна, ще зарежа увлечението си. Желанието им не се сбъдна.
— Не им ли харесваше да се отдадете на медицината?
— Никак. Искаха да стана светска дама, която ходи по обеди с приятели, заема длъжност в клуб за социална помощ и организира благотворителни прояви. Не че има нещо лошо да вършиш тези неща. За много жени те крият възможности за лично осъществяване и самоизява. Но на мен такъв живот не ми допадаше.
— А мама и татко не можеха да го разберат?
— Да, майка ми и баща ми не можеха да го разберат. — Той посрещна направеното разграничение със свити вежди. Лара обясни: — Аз съм късно дете. Всъщност, появила съм се в живота им като неочаквана и неприятна изненада. Но понеже нямало къде да мърдат, родителите ми решили да се примирят и да поемат живота ми в свои ръце. Излязох опака, не пожелах да следвам внимателно предначертания от тях път и те постоянно ми напомняха какво бреме съм за тях. Понякога наистина не бях лесна — добави тя и се засмя. — Веднъж държах една приятелка в „интензивното“ с часове, докато разтревожените й родители не дойдоха да я търсят. Завариха я в стаята ми да диша през напъхани в ноздрите сламки. Чудя се как не се е задушила. А на друга приятелка пък офъках косата, защото трябваше да я подготвя за мозъчна операция.
Кий се разкикоти и попи устните си с една салфетка.
— После се проявих с Моли.
— Какво й направихте?
— Разрязах я.
Той се задави с бирата.
— Какво?
— Моли беше златистата ловджийска хрътка на съседите до нас. Беше красиво куче, с което си играех, откакто бях започнала да щъпукам на двора между двете къщи. Моли се разболя и…
— И я оперирахте?
— Не, тя умря. Съседът ни беше безутешен и не можеше да понесе мисълта да я зарови още същия ден. Затова я уви в найлон и я остави да престои в гаража през нощта.
— Боже господи! И вие извършихте аутопсия?
— Грубо казано, да. Накарах една приятелка, която твърдеше, че иска да стане медицинска сестра, да се вмъкне в гаража с мен. Взехме целия ни набор от кухненски прибори.
Той се засмя и прокара ръка през лицето си:
— Повечето ми познати момичета си играеха с кукли Барби.
В свое оправдание Лара каза:
— Моли не чувстваше болка, затова не виждах нищо нередно да я отворя и да надникна вътре. Исках да науча нещо за анатомията, макар че по онова време дори не знаех въпросната дума.
— И какво стана?
— Когато започнах да изваждам органите на Моли, така наречената ми приятелка се разпищя. Чувайки писъците, стопанинът на Моли се обадил в полицията. Оттам пристигнаха почти едновременно с родителите ми, които бяха забелязали липсата ни. Всички нахълтаха вкупом в гаража и като зърнаха касапницата, настана страхотна суматоха. Естествено, нашите бяха ужасени и взеха да се обвиняват взаимно, че сигурно в потеклото на единия или на другия има скрити „калпави зрънца“. Съседът заяви, че повече никога няма да ни проговори. Родителите на приятелката ми казаха на моите, че сигурно съм дълбоко сбъркана и трябва да ме подложат на психиатрично лечение, преди да се превърна в реална опасност за себе си и за околните. Нашите се съгласиха. След седмици на скъпоструващи и обстойни психиатрични сеанси, лекарското заключение беше, че съм напълно нормално единайсетгодишно хлапе. Единствената ми необичайна особеност е маниакалният интерес към човешката анатомия от чисто медицинска гледна точка.
— Сигурно родителите ви са си отдъхнали с облекчение, че не са отгледали чудовище.
— Не съвсем. Те продължиха да смятат, че желанието ми да стана лекарка е странно. До известна степен, още са на това мнение. — Тя разсеяно проследи с пръст една капчица, която се търкулна надолу по запотената й бирена бутилка. — Майка ми и баща ми поддържат активни светски контакти. Те придават огромно значение на благоприличието и не понасят грапавините в добре уредения си живот. А аз съм им създавала не една и две, първо с раждането си и накрая с… Тя вдигна очи и срещна погледа му. — Със сцената във вилата на Кларк. Подобно на вас, те не ме осъдиха, че съм имала тайна връзка, а че съм я направила публично достояние.