Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Не, бе, благородството задължава — поправи го Колън. — Ъхъ. Означава да не се излагаш. Да пръскаш пари за благотворителност. Да си добър с бедняците. Да даваш старите си дрехи на градинаря, докато още стават за носене. Знам ги аз тия правила. Чичо ми беше иконом на старата лейди Селачии.
— Аз пък си нямам градинар — мрачно напомни Ноби. — И градина си нямам. Пък старите ми дрехи са на гърба ми. — Пак отпи от бирата. — Ха, значи тя си е давала вехтите роклички на градинаря, а?
Сержантът закима.
— Тъй, тъй. Човекът си беше особняк, честно казано. — Размаха ръка към съдържателя. — Рон, още две халби „Слабо светло“. — Озърна се към Ноби. Другарчето му изглеждаше по-окаяно от друг път. Трябваше да го подкрепи в бедата. — Ей, най-добре донеси две наведнъж за него!
— Наздраве, Фред.
Сержант Колън изопна вежди от учудване, когато първата халба бе изпразнена на един дъх. Ноби я остави на масата с доста неуверено движение и заломоти:
— Нямаше да е зле с торба мангизи. — Подхвана полека другата халба. — Пък аз си мислех, че няма как да станеш тузар, ако не си богат мръсник. Мислех си, че с едната ръка ти пъхат пачката, с другата ти нахлупват короната на тиквата. Щото е тъпо да си беден тузар. И от двете неща само лошото взимаш. — Довърши халбата и я тресна на масата. — Виж, щеше да ми е хубавичко да съм от простолюдието, ама да имам мангизи.
Съдържателят се наведе към ухото на Колън.
— К’во му става днеска на ефрейтора? Не бях го виждал да повтаря, а вече осма халба изльоква.
Сержантът също сниши глас съзаклятнически.
— Трай си, Рон, ама Ноби се мъчи, щото е лорд.
— Леле, тъй ли било? Я да ида да отпуша кенефа, че то се знае как къркат и драйфат лордовете.
В Централния участък Сам Ваймс безцелно пренареждаше клечките. Изобщо не попита Ангуа дали е сигурна в догадките си. Подозираше, че би могла да различи по миризмата дори срядата от неделята.
— Кои ли са били другите? Наистина ли са големи? — зачуди се на глас.
— Трудно е да се познае по следите, но така си мисля — увери го тя. — Щях да тръгна да ги търся, но реших, че е по-добре веднага да дойда тук.
— Но защо си убедена, че са големи?
— Заради стъпките. И защото нямат собствена миризма. Усещаше се само с какво се занимават… — Думите й пречеха като дебела стена. — И са имали дълъг спор. Но е бил спор на големи. С писане по стените. Стори ми се, че доста са се разгорещили. — Пак си представи стените в мазето. — Някои са писали твърде натъртено, с грамадни букви. При хората това съответства на яростен крясък…
Ваймс се взираше начумерено в клечките. Единадесет, а дванадесетата — пречупена. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш какво е ставало.
— Теглили са жребий и Дорфл е загубил. — Въздъхна. — Става все по-зле. Някой от вас знае ли колко големи има в града?
— Никой не знае — завъртя глава Керът. — И е трудно да се провери. Не ги правят от няколко века, обаче те се износват много бавно.
— Наистина ли никой вече не прави големи?
— Забранено е, сър. На жреците им избива пяна на устните, когато започнат да говорят за това. Твърдят, че е сътворяване на живот, пък това било работа само на боговете. Но търпят онези, които вече ги има, защото… ами защото са незаменими. Някои работят в затворени подземия, задвижват денонощно машини или не излизат от рудници. Сам знаете — вършат черната работа, влизат на опасни места. Предполагам, че са стотици…
— Стотици ли?! — намръщи се Ваймс. — А сега са започнали да се срещат потайно и да кроят заговори? Само туй ни липсваше! Трябва да ги унищожим до последния.
— Защо?…
— На теб харесва ли ти да си имат свои тайни? Помисли, де — с троловете и джуджетата се погаждаме някак, дори неумрелите са живи по свой начин, макар и адски гаден… — Ваймс срещна погледа на Ангуа. — Да де, някои от тях. Ама тия твари?… Те са създадени само за работа. Все едно лопатите да се срещат, за да си побъбрят!
— В мазето… имаше… и друго — промълви Ангуа. — Трудно е да се обясни. Някакво… усещане.
Ваймс кимна, за да я насърчи. Отдавна престана да се присмива на неясните предчувствия и усещания на Ангуа. Например тя винаги знаеше къде е Керът. Ако стоеше в Участъка, познаваха, че и Керът идва, само по погледа й към вратата.
— Казвай.
— Ами… тежка мъка,сър. Ужасна, непоносима тъга. Ъ-ъ… това е.
Ваймс кимна още веднъж и се почеса по носа. Денят му се стори прекалено дълъг, а още не му се виждаше краят. И му се пиеше неописуемо. Светът си беше достатъчно крив и без собственото му настроение да е толкова вкиснато. А видян през дъното на чашата понякога се избистряше и всичко си идваше на мястото.