Последният герой (Легенда от Света на Диска)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният герой (Легенда от Света на Диска)». Краткое содержание книги:
Още помни славните дни на велики приключения.
Времената, когато героя не мислеше за бариери, адвокати и цивилизация.
И хората не му мърмореха за изтребването на дракони.
Но напоследък не винаги помни къде си е оставил ченето…
И никак не му е весело.
Затова Коен Варварина е потеглил на поредния поход със своя древен меч, нов бастун и старите (наистина много старите) си приятели. Животът беше хубав. Сега той ще изкачи най-високата планина на Диска, за да се срещне с боговете си. Изобщо не е доволен, че те оставят хората да остаряват и умират.
Впрочем време е да им върне нещо.
Последният герой на света ще върне онова, което първият герой е откраднал. И то с лихвите. И това ще означава края на този свят, ако никой не го спре навреме.
Някой обаче ще се опита. И не е много ясно кой всъщност е последният герой.
— Къде? — невинно уточни Ринсуинд.
— Защо си затиснал устата му с длан?
— Така ли съм направил?
— Още го правиш!
— От нерви — оправда се Ринсуинд и пусна Леонард. — Малко съм потресен, затова.
— И ти ли искаш благодеяние? — попита го Слепия Йо.
— А? О… Ъ-ъ… Бих предпочел балон, правичката да си кажа. Син балон. — Ринсуинд изгледа предизвикателно Керът. — Заради една случка на шестия ми рожден ден. имаше едно едро гадно момиче… и игла. Не ми се говори повече за това. — Той вдигна глава към наобиколилите ги богове. — изобщо не разбирам защо трябва да ме зяпате така.
— Ууук — обади се Библиотекарят.
— И вашето животинче ли иска балон? — не разбра Слепия Йо. — Тук си имаме и маймунски бог, ако му се ядат плодове или нещо подобно…
Във внезапно вледенилата се атмосфера Ринсуинд преведе:
— Всъщност иска три хиляди каталожни картички, нов печат и двадесет литра мастило.
— Иийк! — припряно изпищя Библиотекарят.
— Е, добре, де. И един червен балон, моля ви, стига да са безплатни.
Ремонтът на „Хвърчилото“ не затрудни никого. Макар боговете, общо взето, да не се чувстват в своя територия около механични изделия, всеки пантеон из Вселената има нужда от дребно божество — Вулкан, Уейлънд, Денис, Хефест, — което умее да снажда части и тям подобни.
Повечето големи организации също имат такава нужда, дори ако не могат да прежалят разходите.
Злия Хари се подаде от пряспата със зейнала уста, за да си поеме дъх. Безжалостна ръка отново натика главата му в снега. — Спогодихме се, значи? — попита менестрелът, забил колене в гърба му и стиснал в шепи косата му. Злия Хари пак се надигна.
— Спогодихме се! — изплю облаче сняг.
— А ако после ми кажеш, че не бивало да те слушам, защото е всеизвестно колко не заслужават доверие повелителите на мрака, ще те удуша със струна от лирата!
— Ти не знаеш що е уважение!
— Че защо да те уважавам? Ти си гнусен коварен Повелител на мрака, нали? — напомни менестрелът и за пореден път натика хъркащата глава в пряспата.
— Ъхъ, не споря… но уважението не струва ппп… пп…
— Помогни ми да сляза от планината и ще те опиша в сагата като най-порочния, най-греховния и най-пропадналия злодей, който някога се е пръквал на този свят. Разбрахме ли се?
Главата се надигна и захъхри:
— Добре, добре. Щом обещаваш…
— Ако ще ме мамиш, не забравяй, че не съм наясно с Кодекса! И не съм длъжен да оставям безнаказани повелителите на мрака!
Встрани от това място и много по-надолу част от подножието се бе превърнало в долина, която още димеше и бълбукаше.
— Никога няма да намерим дори телата — оплака се менестрелът, докато търсеха път.
— А, то е, защото не са умрели, чатна ли? — успокои го Хари. — Можеш да се хванеш на бас, че са измислили нещо в последния момент.
— Хари…
— Можеш да ми викаш Злия, момко.
— Злия, те прекараха последния си момент в падане от върха на планината!
— Да, ама може някак да са се понесли по въздуха, схвана ли? Пък и по-надолу има доста езера. Или пък са успели да видят къде снегът е най-дълбок.
Певецът се облещи насреща му.
— Искрено ли вярваш, че може да са оцелели!
По белязаното лице на Хари плъзна сянка на раздразнение.
— И още как! Разбира се. Всички приказки на Коен… бяха ей тъй, да мине времето. Не е от хората, дето ще мрат. Само не и старият Коен! Не… Друг като него няма.
Менестрелът огледа земите около Главината. Имаше и езера, и дълбок сняг. Но пък. в Ордата нямаше почитатели на хитрините. Когато имаха нужда от хитреци, наемаха ги. Иначе просто нападаха. А земята няма как да я атакуваш.
„Голяма бъркотия. Капитанът беше прав. Богове, герои, смахнати приключения… но когато си отиде и последният герой, всичко свършва.“
Досега не беше почитател на героите, но започваше да проумява, че иска да ги има… досущ като горите и планините… Може никога да не ги види, но ще запълват някаква празнота в главата му. И в главите на всички останали.
— Непременно са останали живи и здрави — упорстваше Злия Хари зад него. — Нищо чудно да ни чакат долу.
— А какво има на онази скала? — посочи менестрелът.
Покатериха се дотам по хлъзгавите камъни и установиха, че е парче от натрошената инвалидна количка на Хамиш Бесния.
— И това нищо не означава — заяви Злия Хари и го захвърли. — Хайде да вървим. Тая планина не я бива за нощувки.
— Прав си — потвърди менестрелът, свали лирата от рамото си и се зае да я настройва. — Не я бива за нищо.
Преди да закрачат отново, той бръкна в оръфания си джоб и извади кожена кесийка. Беше натъпкана с рубини. Изсипа ги на снега и те засияха. После се махна оттам.