Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake Vampire Hunter #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща «ИнфоДАР»
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
— От никъде. Не искам цивилни наоколо, докато работя.
— Може да успея да ти помогна.
— Не се обиждай, изглеждаш силен и дори може би бърз, но това не стига. Знаеш ли как да се биеш? Носиш ли пистолет?
— Нямам оръжие, но се справям и така.
Съмнявах се. Повечето хора не реагират добре при насилие. То ги смразява. Има няколко секунди, през които тялото се колебае, а умът не разбира. Тези секунди са достатъчни да те убият. Единственият начин да разкараш колебанието са тренировките. Насилието трябва да стане част от мисленето ти. Това те прави предпазлив и подозрителен като дявол… и удължава съществено живота ти. Филип беше запознат с насилието, но само като жертва. Не исках да си водя на каишка професионална жертва. Но пък се нуждаех от информация от хора, които нямаше да искат да говорят с мен. Може би щяха да говорят с него?
Не очаквах да се натъкна на престрелка посред бял ден. Нито пък очаквах някой да ми се нахвърли — поне не днес. И преди бях грешила, но… Ако Филип можеше да ми помогне, не виждах защо да не го използвам. Стига да не блеснеше с усмивката си в погрешен момент и да го изнасилят монахини, нямаше да има проблем.
— Ако някой ме заплаши, можеш ли да стоиш настрани и да ме оставиш да си върша работата, или ще го нападнеш и ще се опиташ да ме спасиш? — попитах.
— Ох… — обади се той. Известно време позяпа питието си. — Не знам.
Спечели една точка. Повечето хора биха излъгали.
— Тогава по-добре да не идваш.
— Как смяташ да убедиш Ребека, че работиш за вампира-повелител на града? Екзекуторката, наета от вампири?
Дори и на мен ми прозвуча глупаво.
— Не знам.
Той се усмихна:
— Тогава няма какво да спорим. Ще дойда с теб и ще ти помогна да успокоим топката.
— Не съм съгласна.
— Не каза и не.
Прав беше. Допих си колата и поне минута зяпах лукавата му физиономия. Филип не каза нито дума, само отвърна на погледа ми. Лицето му беше спокойно, без предизвикателство. Нямаше състезание на егота, както при Бърт.
— Да вървим! — реших.
Станахме. Оставих бакшиш. Излязохме да търсим улики.
20
Ребека Майлс живееше в Саут Сити, Догтаун. Улиците бяха кръстени на щати: Тексас, Мисисипи, Индиана. Сградите бяха изоставени, повечето прозорци — заковани. Тревата беше на височината на слонско око, но далеч не толкова хубава. Една пресечка по-нататък имаше скъпи апартаменти за юпита и политици. Но в квартала на Ребека не живееха юпита.
Апартаментът й беше в дълъг, тесен коридор. В сградата нямаше климатик, а жегата представляваше дълго до петите кожено палто, дебело и топло. Самотна мътна крушка блестеше над изтъркания мокет. На места мръснозелените стени бяха облепени с бяла лента, но подът поне беше чист. Миризмата на боров лизол беше плътна и направо предизвикваше гадене в малкия, тъмен коридор. Човек спокойно би могъл да яде от пода, ако му се прииска, но пак щеше да налапа топчета. Никакъв лизол не може да ви отърве от косматите клъбца от мокета.
Както бяхме говорили в колата, на вратата почука Филип. Идеята беше, че той ще успокои вероятните притеснения, които Ребека ще изпита, задето Екзекуторката влиза в скромния й дом. Отне ни петнадесет минути чукане и чакане, преди да чуем някой да шава в апартамента.
Вратата се отвори, доколкото позволяваше верижката. Не виждах кой стои от другата страна. Заговори женски глас, натежал от сън:
— Филип, какво правиш тук?
— Може ли да вляза за няколко минути? — попита той. Не виждах лицето му, но бях готова да заложа всичко, че я стрелка с някоя от горещите си усмивки.
— Ами да, извинявай, но ме събуди… — Вратата се затвори и верижката издрънча. Пак ни отвориха, вече широко. Все още не можех да видя какво става зад спътника ми. Предполагам, че и Ребека не ме виждаше.
Филип влезе, а аз го последвах плътно, защото вратата можеше да се затвори. Апартаментът беше като фурна — задавяща, осмърдяна на риба горещина. Тъмнината вътре би трябвало да го поохлади, но всъщност предизвикваше клаустрофобия. По лицето ми потече пот.
Ребека Майлс стоеше, стиснала вратата. Беше слаба, с безжизнена тъмна коса, разсипана направо върху раменете. Високите скули изпъваха кожата на лицето й. Направо се губеше в белия си халат. Точният термин за такива като нея е «деликатна», крехка. Примигна срещу мен с малките си, черни очи. В апартамента беше тъмно, дебели завеси отрязваха пътя на светлината. Домакинята ме беше виждала само веднъж, след смъртта на Морис. Попита: