Амулетът на Самарканд

Билетите все още са изгубени. Може да се наложи да отменим представлението.

Моля, обмислете възможностите ни. Ще се видим в П. довечера.

Е, това вече беше нещо! Много по-подозрително: без получател, без подпис отдолу, всичко предпазливо и неясно. И, както при всички идеални тайни съобщения, истинското значение беше прикрито. Или поне би било такова за всеки дръвник, който рискува да го прочете. Аз, от друга страна, моментално прозрях през всичките глупости за загубени „билети“. Лавлейс отново тайно обсъждаше изгубения си амулет. Изглежда детето имаше право: вероятно магьосникът наистина имаше какво да крие. Време беше да задам на моя приятел дяволчето няколко директни въпроса.

— Така — казах аз, — този ненадписан плик. Къде го носиш?

— В резиденцията на господин Скайлър, О Най-ужасни. Той живее в Гринуич.

— И кой е господин Скайлър?

— Мисля, О, Господарю На Всички Джинове, че той е старият господар на господин Лавлейс. Редовно разнасям кореспонденция между тях. И двамата са министри в правителството.

— Разбирам. — Това беше все някаква отправна точка. Какво ли бяха намислили? Какво беше това „представление“, което можеше да се наложи да бъде отменено? От указанията в двете писма изглеждаше, че Лавлейс и Скайлър щяха да се срещнат тази вечер в Парламента, за да обсъдят делата си. Струваше си да съм там и да чуя какво имаха да си кажат.

Междувременно продължих с въпросите си.

— Саймън Лавлейс. Какво знаеш за него? Каква е тази конференция, която организира?

Дяволчето нададе отчаян писък.

— О, Ярък Лъч От Звездна Светлина, това ме наскърбява, но не знам! Дано бъда опечен заради невежеството си! Аз само разнасям съобщения, тъй като съм безполезен. Отивам, където ме пратят и нося отговори на връщане, никога не се отклонявам от курса си и никога не спирам — освен ако нямам достатъчно късмет да бъда причакан по твоя милост и да бъда смачкан под някой камък.