Град от стъкло
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от стъкло». Краткое содержание книги:
Тя спря и се облегна на стълба на един фенер. Квадратната стъклена форма приличаше на нещо като газена лампа, от тези, които бяха монтирани пред старинните сгради от червеникавокафяв камък в парк Слоуп. Някак си това изглеждаше успокоително.
— Клеъри! — Беше тревожният глас на някакво момче. В първия момент Клеъри си помисли, че това е Джейс. И бързо се обърна.
Не беше той. Пред нея стоеше Себастиян, тъмнокосото момче от всекидневната на Пенхалоу, леко задъхано, сякаш я беше гонило по улицата. В гърдите й се надигна същото чувство, което бе изпитала и когато го видя за първи път — припознаване, съчетано с нещо, което не можеше да определи. Не беше свързано с харесване или нехаресване — беше нещо като привличане, сякаш нещо я тласкаше към това непознато момче. Може би нещо в погледа му. Той беше красив, красив като Джейс, макар че у Джейс преобладаваше златистото, а това момче бе съчетание от бледност и сенки.
Сега, на светлината на лампите, тя видя, че чертите му не съвпадаха така точно с тези на въображаемия й принц, каквото бе първоначалното й впечатление. Дори като цветове образите бяха различни. Може би само нещо във формата на лицето, начина, по който се държеше, тъмната загадъчност на очите му…
— Добре ли си? — попита той. Гласът му беше нежен. — Изскочи от къщата като… — Гласът му трепна, когато внимателно я погледна. Тя продължаваше да държи стълба на фенера, сякаш имаше нужда да се опира на нещо. — Какво стана?
— Скарах се с Джейс — каза тя, като се опитваше да придаде равнодушие на гласа си. — Знаеш как е.
— Всъщност, не знам — отвърна той почти извинително. — Нямам сестри, нито пък братя.
— Щастливец — каза тя и бе учудена от горчивината в собствения си глас.
— Не го мислиш сериозно. — Той се приближи към нея и когато го направи, уличната лампа замига и ги заля с бяла магическа светлина. Себастиян вдигна поглед към светлината и се усмихна. — Това е знак.
— Знак за какво?
— Знак, че ще ми позволиш да те изпратя до вас.
— Но аз нямам представа къде е това — отбеляза тя. — Изгубих пътя за обратно. Не помня как съм дошла.
— Добре, при кого си отседнала?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Няма да кажа на никого — рече той. — Кълна се в ангела.
Тя го погледна изумено. За един ловец на сенки това си беше силна клетва.
— Добре — каза тя, преди да е размислила. — Отседнала съм при Аматис Херондейл.
— Идеално. Знам точно къде живее. — Той предложи ръката си. — Тръгваме ли?
Тя се насили да се усмихне.
— Малко си досаден, знаеш ли.
Той сви рамене.
— Имам слабост към госпожици в беда.
— Не бъди сексист.
— Не бих казал, че съм. Бих предложил услугите си и на господа, изпаднали в затруднение. Еднакво приятно е — каза той и отново предложи ръката си. Този път тя я пое.
Алек затвори вратата на малката мансарда след себе си и се обърна към Джейс. Обичайният цвят на очите му беше като този на езерото Лин, бледо, спокойно синьо, но при смяната на настроенията му този цвят се променяше. В момента те бяха с цвета на Ийст Ривър по време на буря. Изразът в тях също беше буреносен.
— Седни — каза той на Джейс, като му посочи нисък стол до фронтонния прозорец. — Ще донеса бинт.
Джейс седна. Стаята, която си деляха с Алек, се намираше на тавана на Пенхалоу и беше малка, с тесни легла, разположени до две срещуположни стени. Дрехите им висяха на ред закачалки на стената. Прозорецът пропускаше слаба светлина — вече се смрачаваше и небето през стъклото беше с цвят на индиго. Джейс наблюдаваше как Алек се навежда да измъкне изпод леглото една раница и как силно дърпа ципа й. Шумно потършува в съдържанието й, след което се изправи на крака с кутия в ръце. Джейс забеляза, че това бе кутия с медицински принадлежности, които използваха, когато руните не помагаха — антисептици, бинтове, скалпели и марли.
— Няма ли да използваш лечителната руна? — попита Джейс повече от любопитство, отколкото от нещо друго.
— Не. Ти можеш само… — Алек млъкна и хвърли кутията на леглото с едва доловимо проклятие. Той отиде до малката мивка на стената и изми ръцете си с такова настървение, че водата се разплиска навън. Джейс го наблюдаваше с небрежно любопитство. Ръката му започна да гори от тъпа и пареща болка.
Алек взе отново кутията, бутна един стол срещу Джейс и се тръшна на него.
— Дай ми ръката си.