Ферма за трупове

Семейство Максуел живееше в модерна къща от дървени трупи, която вероятно бе предварително изработена за сглобяване, а после издигната на гористо хълмче с изглед към езерото.

Спряхме на чакълен път, осветен от прожектори с цвета на прашец от цветя. Беше доста хладно и листата на рододендроните бяха започнали да се къдрят. Дъхът ни излизаше на малки бели облачета, докато чакахме някой да отговори на позвъняването ни. Най-после вратата се отвори и застанахме пред млад, слаб мъж, с издължено лице и очила с черни рамки. Облеклото му се състоеше от тъмен вълнен халат и чехли. Зачудих се дали някой в този град е буден след десет часа.

— Аз съм капитан Марино, а това е доктор Скарпета — съобщи Марино със сериозния си полицейски тон, който можеше да изпълни всеки обикновен гражданин с уплаха. — Работим заедно с местните власти по случая на Емили Стайнър.

— А, вие сте онези, дето не са от нашия град — каза човекът.

— Вие ли сте господин Максуел? — запита Марино.

— Ли Максуел. Моля, влезте. Предполагам, че искате да поговорим за Рен.

Влязохме вътре. Жена с наднормено тегло, облечена в розов анцуг, слезе от горния етаж. Погледна ни така, като че ли знаеше защо точно сме тук.

— Той е горе, в стаята си. Досега му четох — каза тя.

— Чудя се дали мога да поговоря с него — възможно най-любезно казах аз, тъй като усетих, че семейство Максуел е притеснено.

— Мога да го извикам — отвърна бащата.

— Няма нужда. Предпочитам аз да се кача, ако нямате нищо против — казах.

Госпожа Максуел разсеяно си играеше с увиснал от ръкава й конец. Носеше малки сребърни обици, оформени като кръстчета, които подхождаха на колието й.

— Вероятно, докато докторката си върши работата — проговори Марино, — аз мога да поговоря с вас двамата, нали?

— Онзи полицай, който умря, вече говори с Рен — съобщи бащата.

— Знам — отвърна Марино по начин, който издаваше, че не му пука кой е говорил със сина им. — Обещаваме, че няма да ви отнемем много време — добави той.

— Е, добре тогава — обърна се госпожа Максуел към мен.

Последвах я, докато бавно и тежко се изкачваше по стълбите към втория етаж. Там имаше само няколко стаи, но светлината бе толкова силна, че очите ме заболяха. Изглежда, и навън и вътре в имота на Максуел не съществуваше нито едно ъгълче, което да не е осветено с прожектори. Влязохме в стаята на Рен. Момчето беше по пижама и стоеше насред стаята. Загледа ни стреснато, като че ли сме го хванали да върши нещо, което ние не би трябвало да видим.

— Защо не си в леглото, сине? — попита госпожа Максуел с глас, който звучеше по-скоро уморен, отколкото строг.

— Бях жаден.

— Искаш ли да ти донеса чаша вода?

— Не, няма нужда.

Разбрах защо Емили е намирала Рен сладък. Бе пораснал на височина доста и мускулите му не можеха да настигнат ръста му. Лъскавата руса коса падаше в тъмносините му очи. Бе висок и слаб, с великолепен тен и уста, и бе изгризал ноктите си до кръв. Носеше няколко изплетени от кожа гривни, които не можеха да бъдат свалени, без да се срежат. Те подсказваха, че Рен е доста популярен в училище, особено сред момичетата, макар да подозирах, че той не се отнасяше много внимателно с тях.

— Рен, това е доктор — тя погледна към мен, — извинете, но ще трябва пак да кажете името си.

— Аз съм доктор Скарпета — усмихнах се на Рен, който ме загледа объркано.

— Не съм болен — бързо каза той.

— Тя не е такъв вид лекар — обърна се госпожа Максуел към сина си.

— Какъв лекар сте? — погледна той към мен.

Любопитството му постепенно надделяваше над свенливостта.

— Ами тя е нещо като Лусиъс Рей.

— Той не е лекар — намръщи се Рен на майка си. — Той е гробар.

— Хайде сега, сине, иди и си легни в леглото, за да не настинеш. Доктор Скарлети, можете да си дръпнете онзи стол там. Аз ще ви чакам долу.

— Нейното име е Скарпета — извика момчето след майка си, която вече бе излязла в коридора.

Рен се просна на леглото и се зави с вълнено одеяло с цвета на дъвка. Забелязах бейзболния мотив върху спуснатите над прозореца завеси и силуетите на купи и трофеи зад тях. По боровите стени бяха залепени плакати с различни спортни герои. Не разпознах никой от тях, освен Майкъл Джордан, който излиташе във въздуха с помощта на типичните си „Найки“, подобно на някакъв великолепен бог. Дръпнах стола до леглото и внезапно се почувствах стара.