Преследване на дива овца

Смятах да убедя самия себе си, но нещо не се получаваше.

— Искаш ли кафе?

— Защо не! — отвърнах.

Тя прибра кутийките от бира и чашите и сложи чайника на печката. Докато чакаше водата да кипне, си пусна в другата стая една касета. Джони Ривърс запя „Специално за полунощ“, после гръмна „Давай заедно с Бетовен“. След това „Тайният агент“. Чайникът изсвири и приятелката ми направи кафето, като си тананикаше заедно с „Джони Б. Гуд“. През цялото това време аз четях вечерния вестник. Очарователна семейна сцена. Ако не беше оная история с овцата, сигурно щях да се почувствам много щастлив.

Докато записът се въртеше, ние си изпихме кафето и похапнахме бисквити, без да казваме и дума. Аз се върнах към вечерния вестник. Изчетох го и започнах отначало. Тук — държавен преврат, там — някакъв киноактьор умрял, на друго място — котка, която прави фокуси, нищо, което да ме засяга. Не засягаше и Джони Ривърс, който продължаваше да си пее. Щом лентата свърши, сгънах вестника и погледнах приятелката си.

— Направо не знам какво да правя. Сигурно наистина е по-добре да предприема нещо, отколкото да стоя със скръстени ръце, както твърдиш и ти. Дори и накрая да се окаже вятър работа, поне сме търсили овцата. От друга страна, не обичам да ми заповядват, да ме заплашват и да ме притискат.

— В една или друга степен на всички ни заповядват, всички ни заплашват и ни притискат. Едва ли има нещо по-добро, на което да се надяваме.

— Сигурно — съгласих се след малко аз.

Приятелката ми не каза нищо, само продължи да си чисти ушите. От време на време изпод дългите кичури коса се показваше месестата им част.

— Точно сега на Хокайдо е красиво. Няма много туристи, времето е хубаво. Освен това всички овце са на открито. Идеалното време.

— Сигурно.

— Ако… — продължи тя, като хрускаше бисквитата. — Ако решиш да ме вземеш и мен, определено ще ти помогна.

— Защо си се запалила толкова по тоя лов на овце?

— Защото и на мен ми се иска да видя оная овца.

— Но защо да се скъсвам от тичане заради някаква си въшлива овца? И за капак да забърквам и теб в тая каша?

— На мен не ми пречи. Твоята каша е и моя каша — отсъди тя с хитра усмивчица. — Мил си ми.

— Благодаря.

— Само това ли ще кажеш?

Избутах вестника в ъгъла на масата. Ветрецът откъм прозореца отнесе някъде дима от цигарата ми.

— Да ти призная, има нещо в цялата история, което ме притеснява. Някъде има капан.

— Какъв капан?

— Откъде да знам — отвърнах аз. — Цялата история е ужасно тъпа и въпреки това е болезнено ясна и всичко си съответства чудесно. Тая работа не ми харесва.

Гаджето ми постоя, постоя, пък взе от масата едно ластиче и започна да си играе с него.

— Но приятелят ти вече е загазил не на шега, нали? Ако не беше загазил, за какво му е било да си прави толкова труд и да ти праща снимката?