Евангелието на Луцифер

1.

Рим

10 юни 2009

На входа на Пиаца ди Санта Марта ни чакаше кола — джип със затъмнени стъкла. Алдо Ломбарди ни натика на задната седалка, а сам той седна до шофьора.

— Бързо, бързо! — викаше професорът.

Шофьорът форсира двигателя доста бясно, излезе на улицата на заден ход, спря рязко, включи на първа и ускори надолу по Виа Аурелия. Помъчих се да попитам Алдо Ломбарди какво става, но той притискаше с ръка слуховия си апарат, направи ми знак да мълча и каза само „по-късно, по-късно“. Минахме на няколко червени светофара през Трастевере, после прекосихме Тибър успоредно с железопътната линия и профучахме през мрежа от тесни улички.

— Преследват ли ни? — извиках.

Не получих отговор нито от Алдо, нито от шофьора. Ръцете ми се тресяха толкова силно, че се принудих да се хвана за облегалката пред мен. Моник гледаше упорито през прозореца, пребледняла; бе избягала в себе си, заключила вратата, затискайки я със скрин. Не смеех да погледна скоростомера. Прелетяхме с тътен през Пиацале Остиензе, продължихме към Виале Авентино, минахме покрай Циркус Максимус и излязохме от задната страна на Колизея. Шофьорът понамали скоростта едва на Виа дел Фори Империале.

Накрая си поех дълбока глътка въздух и попитах:

— Професор Ломбарди, какво става?

Той се извърна и ме погледна право в очите:

— Това са те.

— Как биха могли да знаят, че съм тук?