Ускорение

— Взели сте си болничен, така ли? — попита Наполитино.

— Да. — Били направи гримаса, но не много драматична, и сложи ръка на стомаха си. — Нещо не ми е добре на стомаха.

Надяваше се, че те ще усетят миризмата на дъха му. Самият той я усещаше. Тогава те щяха да помислят, че се мъчи да скрие махмурлук.

— Господин Уайлс, кой друг живее тук?

— Никой, живея сам.

— Има ли някой друг в къщата в момента?

— Не, няма.

— Приятел, член на семейството?

— Не. Дори куче няма. Понякога си мисля да си взема куче, но все не се решавам.

Черните очи на сержант Наполитино бяха по-остри от скалпели.

— Господине, ако вътре има престъпник…

— Няма никакъв престъпник — увери го Били.

— Ако ваш близък е държан вътре, най-добре е да ми кажете.

— Разбира се, знам това. Кой не го знае?

На Били му се повдигаше от горещината, която се излъчваше от нажежената от слънцето кола. Чувстваше лицето си като опърлено. Адската жега обаче не изглеждаше да безпокои двамата полицаи.

— Когато са под напрежение и ги заплашват, хората вземат неправилни решения, Били — намеси се Собиески.

— Господ да ми е на помощ, аз наистина сглупих жестоко, като затворих телефона и после с това, което казах на Розалин.

— Какво й казахте? — попита Наполитино.

Били беше сигурен, че те знаят какво й е казал. Самият той си спомняше ужасно ясно всяка дума, но се надяваше да ги убеди, че заради алкохолното опиянение не си спомня как се е оказал в това положение.

— Каквото и да съм й казал, явно е било някаква глупост, щом е решила, че някой ме тормози. Господи! Много срамно положение.

Той поклати глава при мисълта за глупостта си, изсмя се иронично и отново поклати глава.

Полицаите го наблюдаваха.

— Няма друг освен мен тук. Никой не е идвал от дни наред. Никой никога не идва. Аз си стоя сам, такъв съм си.

Стига толкова. Отговорите му пак се доближаваха до нервния брътвеж. Ако знаеха за Барбара, щяха да са наясно какъв живот води той. А ако не знаеха, Розалин щеше да им каже.

Беше поел риск, като им каза, че от дни никой не е идвал насам. Правилно или не, бе решил, че трябва да изтъкне какъв уединен начин на живот води. Ако някой от съседните къщи беше видял Ралф Котъл да влиза в двора му или беше забелязал човек на верандата, и ако сержантите заразпитваха съседите, щяха да хванат Били в лъжа.

— Какво ви е на челото? — попита Наполитино.

До този момент Били беше забравил за раните на челото си, но когато сержантът го попита, в тях се надигна слаба, пулсираща болка.