Пактът „Касандра“

Големият микробус се носеше с ръмжене по все още безлюдните московски булеварди. В него пътуваха Смит, Киров и Телегина, седнали на столове, завинтени за пода. Телегина седеше пред монитор, който показваше данни за движението по улиците; на всеки няколко секунди тя разменяше информация с шофьора по микрофон със слушалки.

На главата на Киров също имаше слушалки. Още след потеглянето от площад „Дзержински“ той поддържаше постоянна връзка с елитна част на Федералната служба за сигурност.

Генерал-майорът се завъртя на стола си и се обърна с лице към Смит.

— Влакът влиза в гарата — за ваше сведение, точно по разписание.

— Колко път ни остава дотам?

— Тридесет секунди, може би по-малко.

— А подкрепленията?

— Пътуват натам — Киров направи пауза. — Чували ли сте за нашите моторизирани отряди? — след като Смит поклати глава, той продължи: — За разлика от вашите специални части на ФБР ние предпочитаме да изпращаме нашите под прикритие. Те се обличат като търговци, зарзаватчии, улични работници — когато успееш да ги разпознаеш, вече е късно.

— Да се надяваме, че не е.

През огледалното стъкло на прозореца Смит видя гарата — масивна сграда от XIX век. Той се стегна, когато шофьорът направи остър завой и рязко спря пред главната сграда. Скочи на крака, докато микробусът още се люлееше.

Киров го хвана за ръката.

— Щурмовият отряд има снимката на Ярдени. Ако е възможно, ще го заловят жив.

— Имат ли и моята, за да не ме застрелят погрешка?

— В интерес на истината — да. Но при всички случаи стойте близо до мен.

Тримата минаха тичешком под галерията с колони, украсени с орнаменти, и влетяха в чакалнята. Интериорът напомни на Смит музей — всичко беше от полиран гранит, имаше барелефи и три масивни стъклени купола. Неколцина пътници стояха наоколо, но шумът от стъпките напомняше далечен тропот на стадо. В средата имаше обширно пространство, запълнено с редици от пейки; отстрани бяха разположени магазинчета за сувенири, щандове за безалкохолни напитки и будки за вестници. Повечето още бяха затворени. Смит погледна към голямото черно табло с разписанието на пристигащи и заминаващи влакове, което висеше от тавана.

— Колко са пристигналите влакове?

— Имаме късмет — отговори Лара Телегина. — Този е единственият. Но след двадесет минути пристигат влаковете от близките градчета. Гарата ще се изпълни с народ.

— На кой коловоз е нашият влак?

Тя посочи надясно.

— Ето там. На седемнадесети.

Те се затичаха към вратите, които водеха към коловозите.

Смит се обърна към Киров и каза:

— Не виждам никого от вашите хора тук.

Киров почука по пластмасовата слушалка в ухото си.

— Повярвайте ми, тук са.

Въздухът по платформите тежеше от дизелови изпарения. Смит и останалите профучаха край електрически локомотиви в оранжево и сиво, които стояха на коловозите си. Насреща им се движеше поток от хора. Те отстъпиха встрани и започнаха да се вглеждат в лицата.

— Отивам да потърся някой кондуктор — каза Телегина. — Може би ако му покажа снимката на Ярдени, ще си го спомни.