Ден за изповед

През обедната почивка в един и половина Маршано щеше да повърви десетина минути от Ватикана до „Арамир“ — малко семейно ресторантче на Виале Анджелико. Там, в отделна стая на горния етаж, щеше да докладва на Палестрина за резултатите от съвещанието. От тези резултати зависеше не само „Китайският протокол“ на Палестрина, но и животът на Маршано, а заедно с него и животът на отец Даниъл.

Опитваше се да прогони тези мисли, тъй като се боеше, че могат да подкопаят твърдата му решителност и кардиналите да усетят неговата тревога. Но времето напредваше неумолимо и въпреки отчаяната му борба споменът пак се завръщаше, изпълнен с вледеняващ страх, сякаш го пращаше сам Палестрина.

И изведнъж се видя отново в женевския кабинет на Пиер Веген вечерта след взривяването на автобуса за Асизи. Телефонът иззвъня — търсеха него. Палестрина му съобщи, че отец Даниъл е бил между пътниците и вероятно е мъртъв, а веднага след това прозвуча — о, Господи! Маршано и до днес усещаше непоносимия натиск на думите, изричани от Палестрина с кадифено мек глас — „полицията е открила неопровержими доказателства, че отец Даниъл е отговорен за убийството на кардинал Парма“.

Маршано помнеше собствения си възмутен вик и спокойната усмивка на Пиер Веген, сякаш банкерът знаеше много добре за какво се обажда Палестрина. А гласът отсреща продължаваше невъзмутимо: „Нещо повече, ваше преосвещенство. Ако докладът ви пред Кардиналския съвет се провали и инвестиционните предложения бъдат отхвърлени, полицията скоро ще открие, че нишката от убийството на Парма не свършва с отец Даниъл, а води право към вас. Не бих се учудил, ако най-напред следователите запитат дали между вас и Парма не е имало любовна връзка. Естествено, възраженията ще бъдат напълно безполезни, тъй като ще има предостатъчно доказателства — бележки, писма с лично и крайно отвратително съдържание, открити в компютрите и на двама ви… Помислите си, ваше преосвещенство, как ще видите своето и неговото лице по страниците на вестници и списания, върху всеки телевизионен екран в цял свят… Помислете какъв жесток удар ще бъде това за Светия престол и как ще опозорите светата църква.“

Разтреперан от ужас и без изобщо да се съмнява кой е отговорен за взривяването на автобуса, Маршано мълчаливо остави слушалката. Палестрина беше навсякъде. Затягаше гайките, укрепваше своята власт. Ефикасен, спокоен, безмилостен. Далеч по-мощен, страховит и отвратителен, отколкото бе предполагал Маршано.

Маршано се завъртя в креслото и погледна през прозореца. Край отсрещния тротоар сивият мерцедес чакаше да го откара във Ватикана. Шофьорът бе нов, назначен от Фарел. Казваше се Антон Пилгер и имаше добродушна детска физиономия, но от пръв поглед личеше, че е човек на цивилната ватиканска полиция. Нова бе и икономката, сестра Мария-Луиза. Секретарите и началникът на деловодството също бяха подменени. От целия предишен екип оставаше единствен отец Бардони, и то само защото знаеше всички компютърни файлове и можеше лесно да се ориентира в общите данни, които споделяха с кабинета на Пиер Веген. Маршано знаеше, че щом новият инвестиционен пакет бъде одобрен, отец Бардони ще изчезне на свой ред. Той беше последният от верните му сътрудници и след неговото напускане Маршано щеше да остане съвсем сам в змийското гнездо на Палестрина.