Теодор Буун — Заподозрян
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Теодор Буун — Заподозрян». Краткое содержание книги:
— Да, струва ми се.
— За да спечели попечителството, един баща трябва да докаже, че майката е неспособна да отглежда децата. Законът винаги предпочита майката и бащата рядко получава попечителство.
— Знам — отговори Тео.
— За да докаже неспособността на майката, бащата трябва да представи различни прояви на лошо поведение от страна на майката. Тези случаи често се оказват със затворен достъп и причините са очевидни.
— Значи нямаме късмет.
— Не, освен ако не надникнем в досиетата на майка ти.
— Ти откачил ли си?
— Да, Тео, откачил съм, и то от доста време. И съм готов да върша откачени неща, за да разбера кой те тормози, кой те следи и се опитва да ти навлече обвинение в сериозно престъпление. Наречи ме луд, но може би е време да нарушим някои правила. Вчера си го направил, като си се сбил. Но всъщност не си имал избор, нали?
— Така ми се струва.
— Не искам да престъпваме закона, Тео. Не е незаконно да надникнем в досиетата на Марсела. Може би е малко неетично, обаче ние няма да издаваме деликатна информация. А и това може да се окаже единственият начин да разгадаем тази малка загадка.
— Не знам, Айк.
— Какъв тип система за електронно архивиране използва кантората?
— Нарича се „Инфо Брийф“ — доста простичка система, само за съхранение, картотекиране и икономисване на хартия.
— Кой има достъп до нея?
— Не и аз. Родителите ми, Дороти, Винс и Елза, обаче татко и Дороти рядко я отварят. Мама и Винс я използват, за да поддържат ред и да намират нужните документи, без да се налага да ровят в хартии. Освен това системата има и вградени инструменти за правно проучване.
— Можеш ли да вземеш паролата?
Тео размишлява доста дълго над въпроса. Ако вземеше паролата и я дадеше на Айк, щеше да бъде съучастник. Може би не в престъпление, но със сигурност в нещо, което по-скоро би пропуснал. Вече достатъчно беше загазил. Изобщо не му се искаше майка му да му крещи, задето е нарушил поверителността между нея и клиентите й.
— Виж, Айк, просто ще отида при мама и ще й кажа какво мисля. Ще изложа теорията ни и ще я помоля за помощ.
— Идеята е страхотна, Тео, и е напълно логична. Обаче не го прави точно сега. Да видим дали няма да успеем да разгадаем този случай, без да я намесваме. Не ми се ще да моля Марсела да ми предоставя деликатни сведения за свой клиент.
— Не действаме ли напосоки?
— Може би, но засега това е най-добрата ни теория. Полицията не търси друг извършител, защото са убедени, че крадецът си ти. Всеки момент могат да цъфнат с призовка и да те изправят пред съда за малолетни. Ако не намерим скоро истинския виновник, положението още повече ще се влоши. Разбираш ли?
— Да, уверявам те, че разбирам.
— Чуй ме, Тео. Преди доста време бях преуспяващ адвокат в Стратънбърг, имах кабинет до кабинета на майка ти, много клиенти и хубав живот. После се появиха ченгетата и започнаха да задават въпроси. Не можех да отговоря на всички. Те се върнаха с още и още въпроси. Не можех да повярвам, че това ми се случва, и постепенно осъзнах, че съм загазил, но нищо не можех да направя. Ако системата на наказателното правораздаване се задвижи против теб, трудно можеш да я спреш. Повярвай ми, Тео. Преживял съм го. Усещането е отвратително. Сякаш небето се е продънило, а ти няма къде да се скриеш.
Айк за пръв път говореше за проблемите си, за своето минало, и Тео беше запленен. Реши да зададе въпроса, който открай време му се искаше да зададе:
— Беше ли виновен, Айк?
Айк се позамисли и отговори:
— Направих някои нередни неща, за които винаги ще съжалявам. Ти обаче не си направил нищо нередно и точно затова нямам нищо против да наруша още някои правила и да те защитя. Хайде да стигнем до дъното на тази история още сега и да разкараме полицията.
— Добре, добре.
— Можеш ли да ми намериш паролата?
— Мисля, че да.
17
Тео и Джъдж отново избягваха оживените улици, докато се връщаха към правната кантора „Буун и Буун“. Тео беше потънал в мислите си толкова дълбоко и беше толкова объркан, че не забеляза знака „стоп“ и се стрелна пред една пощенска кола.
— Внимавай, хлапе! — провикна се мъжът, а Тео се извини през рамо. Джъдж тичаше напред, сякаш се опитваше да стои на разстояние от него.
Беше обед, Елза и Дороти хапваха салата в кухнята и говореха една през друга. Тео се промуши незабелязано покрай тях. Кабинетът на майка му беше празен. „Сигурно е в съда“, промърмори си той. Вратата на Винс беше отворена, но него го нямаше. На обед той обикновено напускаше сградата. Компютърът му беше включен както винаги и на монитора се виждаше скрийнсейвърът. Най-лесният начин Тео да „заеме“ паролата беше да я вземе от един от петте настолни компютъра. Компютър имаха адвокатите, Винс, Дороти и Елза. Ако Тео беше убеден, че няма нищо нередно в това да „заеме“ парола, сега имаше идеалната възможност. На него обаче му беше трудно да си внуши, че постъпва правилно. Айк беше убеден, че е така, но не и Тео. Може и да не беше незаконно, но със сигурност не беше правилно.