Ледената принцеса

Вера сложи каната за кафе на котлона. Чуваше единствено тиктакането на кухненския часовник. Седна на масата, докато чакаше кафето да се свари.

Днес чисти у семейство Лоренц. Огромната им къща й отне цял ден. Понякога миналото й липсваше. Липсваше й чувството на сигурност, което изпитваше, когато отиваше към единственото си работно място. Липсваше й социалният статус, който й носеше позицията на икономка в най-изисканото семейство в северната част на област Бохуслен. Но това бе само понякога. Обикновено се чувстваше щастлива, че не й се налага да ходи там всеки ден. Че не е принудена да се кланя и подчинява на Нели Лоренц, която мразеше до мозъка на костите си. Въпреки това продължи да работи за нея години наред, докато реалността я застигна и икономките излязоха от мода. Повече от трийсет години бе свеждала глава и мълвяла „да, благодаря, госпожо Лоренц“, „разбира се, госпожо Лоренц“, „веднага, госпожо Лоренц“, като същевременно едва се бе удържала да не я хване със силните си ръце за врата и да не я удуши. Понякога този импулс се оказваше толкова неудържим, че й се налагаше да пъхне ръце под престилката, за да не види Нели как треперят.

Каната за кафе засвири и даде знак, че кафето е готово. Вера се изправи с усилие и се разкърши, след което взе една стара очукана чаша и я напълни с ободрителната напитка. Само тази последна чаша бе останала от сватбения сервиз, получен от родителите на Арвид. Изискан датски порцелан. Бял на сини цветя, чийто цвят изобщо не бе избелял с годините. Но сега имаше само тази чаша. Докато Арвид бе жив, използваха сервиза единствено при специални случаи, но след смъртта му тя спря да прави разлика между делник и празник. С течение на времето някои части от сервиза се счупиха, други Андерш потроши по време на един алкохолен делириум преди десет години. Тази последна чаша бе най-ценната вещ, която притежаваше.

Вера изпи с наслада кафето. Последната глътка изля в чинийката, захапа бучка захар между зъбите си и остави кафето да се процежда през нея. Краката й бяха отекли и изнурени след цял ден чистене и ги бе вдигнала на стола пред себе си, за да си починат.

Къщата бе малка и скромна. Живееше тук вече четирийсет години и не смяташе да я напусне до смъртта си. Всъщност домът й не беше особено практичен. Намираше се на върха на стръмен склон и на път към къщи й се налагаше по няколко пъти да спира да си поема въздух. Освен това годините си бяха казали своето и къщата изглеждаше доста занемарена както отвън, така и отвътре. Местоположението й само по себе си бе достатъчно добро, за да й донесе доста добра сума, ако решеше да я продаде и да се премести в апартамент, но това дори не й беше минавало през ума. По-скоро би изгнила заедно с дома си, отколкото да го напусне. Та нали тук живя с Арвид през малкото щастливи години от брака им. В леглото в спалнята прекара първата си нощ далеч от дома на родителите си. Това бе и първата им брачна нощ. В това легло се роди и Андерш, а през последните месеци на бременността, когато бе най-едра и можеше да лежи само на една страна, Арвид се притискаше плътно към нея, лягаше зад гърба й и галеше корема й. Шепнеше в ухото й приказки за бъдещия им живот. За всичките деца, които щяха да отраснат в дома им. За радостния смях, който щеше да ехти между стените на къщата през идните години. А когато остарееха и децата напуснеха семейното гнездо, те двамата щяха да седят в люлеещите се столове пред камината и да си спомнят за прекрасните си дни. Тогава бяха по на двайсет, неспособни да си представят какво ги чака отвъд хоризонта.