Тамзин
- Автор: Бигл Питер Сойер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамзин». Краткое содержание книги:
Пристигнала от сърцето на Ню Йорк в английската провинция, тринайсетгодишната Джени не проявява никакъв интерес към заобикалящия я свят… докато не започва да опознава един друг свят — по-стар и по-мрачен, населен с духове и демони. Съдбовната среща с призрака на Тамзин ще задвижи събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Ще се решава и съдбата на самата Тамзин — ако изпълни задачата си на земята… ако Джени може да й помогне… ако успеят да победят Страшния лов и кървавия Джефрис…
Погледнах към Джулиан. Той кимна.
— Те са длъжни да си спазват обещанията. Ели Джон ми го каза.
— Добре тогава — аз все още се правех на нюйоркски гангстер. — Чифт очила, довечера, на черджето. Само помни, тези котки знаят къде живееш.
Наведох се и махнах господин Котак от богарта. На господин Котак не му хареса, но не го оспори. Персийката изобщо не се помръдна, а аз нямах никакво намерение да я докосвам. Пак ми се стори, че богартът изглежда много по-изплашен от нея, отколкото от господин Котак. Гледаше я през цялото време, докато се изправяше и търсеше шапката си, направо запълзяваше, ако тя просто помръднеше ухо.
— Тя няма да ти стори нищо — казах аз, но богартът изобщо не ми повярва; останах с усещането, че има причини, по-стари от мен. Бавно заотстъпва, все още прегърбен и готов да хукне. После изведнъж се изправи, сложи шапката на главата си и още веднъж ни се усмихна с конската усмивка.
— За доброто на майката тий едничка дума за зъвет. Предупреждение. — Посочи към персийката, размахвайки пръст по същия начин, както преди към мен. — Пази се от слугата, пази се от господарката — най-много от всичко се пази от Друугия. — В „Друугия“ можеше да се чуе главната буква. Вярвайте ми.
— Господарката — повторих. — Коя е тя? А Другия — не знам за какво говориш. Кой е тоя Другия?
Но богартът се изкиска със звук като от изпразваща се вана и сякаш затанцува идиотска жига на кухненския под.
— Едничка дума, едничка дума, така казах и това вий за вас. Утъре да има оочила да чакат богарт на черджето — и зъбогом, Джени Глоокстейн, зъбогом, Джоолиан Макхю, зъбогом, зъбогом.
И изчезна — по начин, по който си мислех, че изчезва само господин Котак, Джулиан твърдеше, че се е върнал под печката, като е станал плосък — „като лист хартия, Джени, не го ли видя“ — и се е плъзнал в тясното пространство отдолу. В това време Сали и Евън се върнаха изкаляни, а Тони слезе долу и всички усърдно се разтичахме да им донесем кърпи, да правим чай, да нахвърляме гумените ботуши и дъждобраните им във ваната. Двамата бяха кални до уши въпреки дъждобраните, а Евън имаше голяма драскотина на едната си буза — паднал върху нещо в тъмното. Но пък спасили новите овощни дървета. Тогава нямаше нищо по-важно на планетата от това.
Седяха в кухнята, смееха се и се държаха за ръце, изглеждаха зачервени, изподрани и наистина уморени, приличаха на хлапета — така, както трябваше да изглеждаме ние с Джулиан, вместо да си разменяме потайни погледи и без думи да се съгласим, че няма да споменаваме нищо за нашата нощ. Персийката беше изчезнала също като богарта, но господин Котак стоеше при нас с опашка, увита около задните лапи, и изглеждаше безкрайно отегчен и заспиващ. Джулиан го взе и го притисна силно, щеше го задуши, както навремето бе свикнал да стиска горилата, която ми даде. Господин Котак обикновено мрази такива неща, но сега само мъркаше и мъркаше, докато Евън и Сали си пиеха чая и си вадеха клончета от косите.
Единайсет
Богартът удържа на думата си. След като най-после всички си легнаха, аз се промъкнах обратно долу и оставих на черджето пред вратата чифт стари очила за четене, купени направо от магазина, с които Джулиан се опитваше да подпали черджето. На сутринта очилата бяха изчезнали, а кухнята беше по-подредена, отколкото я бяхме оставили.
Нощните патрули отпаднаха доста бързо, след като стана ясно, че богартът се е отказал. Джулиан и аз никога не казахме никому нищо, нито дори един на друг. На Джулиан сигурно му се струваше, че е сънувал всичко това, а това беше добре. Но пък прекарваше много време да обикаля Имението в търсене на персийската котка и сериозно питаше господин Котак къде е тя. Още се чувствам виновна за това. Трябваше да кажа нещо на Джулиан.
Когато прекарах един уикенд в дома на Мийна, й разказах всичко, докато тя ме учеше как да обличам сари. То е дълго около два метра, под него има нещо като блуза и жените от различните краища на Индия го увиват около себе си различно и намятат свободния край на раменете си по специални начини. Доста бързо схванах увиването с изключение на проклетите дипли, които още не мога да оправя, а Мийна се справя с тях точно за две минути. В сари изглеждам като голям розов кон, но не ми пука, харесва ми. Мийна пък казва, че ми отива.
Когато й казах какво стана с богарта и с котките, тя замълча.
— Вярваш ли ми? — попитах аз, а тя отговори:
— О, да, да, вярвам ти, там е работата. Точно това ме плаши.
— Хайде де. Какво страшно има? Ти си тази, която е израснала с духове, полтъргайсти, с всичките онези истории, които ми разказа. С тигри върколаци също. Какво толкова страшно има у един богарт?