Индигова магия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-048-5
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Индигова магия». Краткое содержание книги:
След един забранен, но сладостен миг, разтърсил Сидни до дъното на душата й, в нея се противопоставят желанието да остане вярна на принципите, с които е възпитана, и чувствата, които се зараждат в сърцето й.
И тогава среща чаровния бунтар Маркъс Финч — бивш алхимик, извършил нещо непростимо. Той е избягал от организацията на алхимиците и се укрива от тях. На път да разбули тайните, които алхимиците крият от Сидни, Маркъс упорито я подтиква да се разбунтува срещу хората, с чиито възгледи е отраснала, но разчупването на тези окови се оказва много по-трудно, отколкото тя си е представяла.
Водена от нормите, които са й били втълпявани години наред от алхимиците, Сидни се бори срещу древната, тайнствена магия, която е вкоренена дълбоко в същността й. Докато двамата с Ейдриън се опитват да открият злата вещица, която изпива силите на млади момичета с магически способности, Сидни осъзнава, че единственият начин самата тя да не се окаже следващата жертва, е да се довери на магията в кръвта си…
— Ако ти се появиш, за да ме отвлечеш, ще ти позволя.
Дори болката не можеше да спре остроумията му.
— Говоря сериозно. Той реагира инстинктивно и неколкократно ми се извини, когато разбра коя съм.
Това привлече вниманието му.
— Той те познава?
Разказах му накратко за премеждията си в Санта Барбара. Той ме слушаше жадно, като кимаше енергично, а изражението му се менеше от заинтригувано до изненадано.
— Когато го доведох тук, и през ум не ми мина, че ти ще го нараниш допълнително — изрекох в заключение.
— Защитавах честта ти. — Ейдриън ме дари с онази негова безгрижна усмивка, която едновременно ме вбесяваше и очароваше. Много мъжкарско, а?
— Много — отвърнах сухо. Не харесвах насилието, но да го видя да се държи неприсъщо заради мен, беше донякъде невероятно. Не че някога щях да му го призная. — Улф може да се гордее с теб. Мислиш ли, че ще можеш да се въздържиш от подобни „мъжкарски“ прояви, докато той е тук? Моля те?
Ейдриън поклати глава, все още усмихнат.
— Не спирам да ти повтарям, че бих направил всичко заради теб. Просто се надявам, че молбата ти ще е нещо от сорта на: „Ейдриън, искаш ли да си вземем една гореща вана?“ или „Ейдриън, заведи ме да хапнем фондю“.
Е, понякога трябва да… фондю ли каза? — Понякога беше невъзможно да се проследи насоката на мисълта му. — Защо, за бога, изобщо ще казвам това?
Той сви рамене.
— Обичам фондю.
Дори не знаех какво да му отговоря. Целият този ден ставаше все по-изтощителен.
— Съжалявам, че не те моля за нещо толкова изтънчено като разтопено сирене. Но засега, трябва да открия нещо повече за Маркъс и неговата група — както и за татуировката.
Ейдриън явно осъзна цялата сериозност и значимост на ситуацията. Изправи се и докосна нежно лилията върху бузата ми.
— Не му вярвам. Той може да те използва. Но в същото време… не ми харесва мисълта, че това те контролира.
— Ставаме двама — признах, малко поразмекната.
Пръстът му се плъзгаше по линията на татуировката върху бузата ми и за няколко секунди затаих дъх. Сетне той отпусна ръка.
— Може и да си струва да му помогна, за да се получат някои отговори.
— Обещаваш ли, че повече няма да се биеш? Моля те?
— Да — потвърди той. — Стига Финч да не започне пръв.
— Ще го накарам да се закълне. — Надявах се само „мъжкарската“ им природа да не надделее над разума. Докато размишлявах над казуса, нещо, което почти бях забравила, изплува в съзнанието ми. — О… Ейдриън, трябва да те помоля за още една услуга. При това голяма.
— Фондю? — попита той с надежда.
— Не. Става дума за сестрата на госпожа Теруилиджър.
Разказах му какво бях научила. Развеселеното му изражение помръкна и той ме зяпна невярващо.
— И ти го споменаваш чак сега? — възкликна, когато приключих. — Че някаква смукачка на души може да те преследва?
— Вероника не знае, че съществувам. — Изведнъж заех отбранителна позиция. — И аз съм единствената, която може да помогне, поне според госпожа Теруилиджър. Тя ме смята за нещо като супер детектив.
— Е, у теб наистина се крие шерлокхолмсова жилка — съгласи се той. Но шеговитото му настроение не трая дълго; беше прекалено разстроен. — Но все пак трябваше да ми кажеш! Можеше да се обадиш.
— Бях заета с Маркъс.
— Тогава приоритетите ти са напълно сбъркани. Това е много по-важно от тази Весела дружина ренегати5. Ако се налага да обезвредим някаква зла вещица, преди да те докопа, тогава разбира се, че ще помогна. — Ейдриън се поколеба. — При едно условие.
Стрелнах го предпазливо с поглед.
— Какво е то?
— Позволи ми да излекувам и теб.
Дръпнах се рязко назад. Можеше да се каже, че бях по-шокирана, отколкото ако бе предложил да ме удари.
— Не! В никакъв случай! Нямам нужда от това. Аз съм в по-добро състояние от Маркъс.
— Нима искаш да се появиш в „Амбъруд“ с това насинено и подуто лице? Няма да можеш да го скриеш, Сейдж. А ако Кастъл го види, тогава лошо му се пише на тоя. — Ейдриън скръсти предизвикателно ръце. — Това е цената ми.
Блъфираше и аз го знаех. Навярно беше егоистично, но бях сигурна, че той никога няма да позволи да се озова в опасна ситуация без него. Обаче имаше право. Все още не бях видяла пораженията върху лицето си, нанесени от Маркъс, но не ми се щеше да ги обяснявам в училище. И да, наистина съществуваше голяма вероятност Еди да пожелае да открие и накаже нападателя ми. Сътрудничеството с Финч можеше да се окаже доста затруднено, ако бъде пребит от отмъстителен дампир.
5
Алюзия с веселата дружина на Робин Худ, които се укриват в Шерудската гора. — Бел.ред.