Чаената роза
- Автор: Доннелли Дженнифер
- Серия: Чаената роза #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Чаената роза». Краткое содержание книги:
— Е — заговори като търкаше ръце една в друга, — захладня и аз определено се нуждая от чаша чай. Някой друг?
— С удоволствие — прие Хари. Джо отказа, тъй като според думите му бил изпил достатъчно да потопи кораб.
— Така ли? — попита Мили, която се суетеше с чайника. — Защо? Какво си правил, което да изисква изпиването на толкова много чай?
Джо разказа на Мили и Хари за деня, къде е ходил и какво е видял. Нито Мили, нито Джо, нито Хари чуха отварянето на вратата на банята; никой от тях не беше насяно, че Фиона стои на прага ѝ. Тя беше приключила с обличането и наблюдаваше как Мили пърха около Джо. Челюстта ѝ се стегна. Заключи, че Мили Питърсън е крадлива кучка, която не знае кога да се оттегли. Е, щеше да се научи. Никакви сцени и разправии, нищо, което би навредило на Джо. Съществуваха и други начини. Тя откопча брошката от ревера си и я пусна в джоба на полата си.
Джо свърши с разказа за приключенията си, а Мили попита:
— И коя късметлийка имаше честа да те придружи?
— Аз — обади се Фиона.
Хари скочи на крака.
— Простете ужасните ми маниери, но не знаех, че сте тук — възкликна. — Джо не ни каза, но пък и ние не му дадохме възможност. Хари Итън, приятно ми е. Моля, седнете на моето кресло. Това е братовчедка ми Мили Питърсън.
— И на мен ми е приятно, Хари Итън. Аз съм Фиона Финеган и вече познавам Мили.
— Така ли? Не е ли чудесно? — отново възкликна Хари.
Той се обърна към Мили и… Тя се усмихваше с уста, но очите ѝ… Гневът в тях беше достатъчен да пронижат някого.
— Възхитително — отвърна Мили.
— Седни. Не може да не изпиеш чаша чай с нас.
— Благодаря, но не мога — отказа поканата Фиона. — Става късно и ние… Джо и аз… трябва да се връщаме в Уайтчапъл. Ще ни очакват.
Фиона и Хари побъбриха за незначителни неща, докато Джо си обличаше палтото и си слагаше шапката. Мили се взираше във Фиона, без да казва нищо. Когато Джо беше готов, сбогуваха се и двамата се запътиха към вратата. В мига, щом Джо я отвори, Фиона се обърна и проплака:
— О, не! Брошката ми! Няма я, изгубила съм я!
— Носеше ли я, когато дойде? — попита я той.
— Сигурна съм, че я носех. Трябва да е паднала някъде тук.
— Къде седеше? — попита Хари. — Сигурно е там.
Мили не помръдваше.
— Каква беше? — попита лукаво. — С рубин? Или с изумруд?
— От емайлиран пиринч — отговори Фиона.
— Колко типично.
Докато Хари лазеше по пода в издирване на брошката, а Джо проверяваше в банята, с ясното съзнание, че Мили я наблюдава, Фиона приближи до леглото на Джо, вдигна възглавницата и викна:
— Намерих я!
Тръгна обратно през стаята и я забоде на ревера си с усмивка. Докато минаваше покрай печката, Мили заяви с ледено изражение:
— Чудя се как се е озовала там.
Фиона ѝ намигна.
— А аз не.
Хари се отупваше от прахта, а Джо се появи от банята, като и двамата пропуснаха разменените реплики.
— Къде беше? — попита Джо.
— Ами, ето… Боже, наистина ли е толкова късно? — възкликна, загледана в настолния часовник. Най-добре е да бързаме, Джо. Баща ми ще ни убие.
Озовали се отвън, Джо потупа Фиона по гърба и каза:
— Наистина се гордея с теб, Фий. Държа се любезно с Мили и нямаше свади. Поведение на истинска дама.
По-скоро като на уличница от доковете, помисли си Фиона и се усмихна благо.
— Надявам се разбираш колко глупаво се държеше преди. На Мили ѝ е ясно как стоят нещата.
Сега вече ѝ е ясно, каза си Фиона.
Приближавайки към главния път, те чуха шумния тропот на конски копита. Джо я хвана за ръката.
— Хайде, ето го дилижансът. Ако го хванем, има надежда да стигнем в Уайтчапъл до осем и баща ти няма да ме одере жив.
— Не, но ще одере мен, като разбере, че се срещам официално с беден зарзаватчия.
— Не, няма. Ще се гордее с теб, Фий. Направи добра сделка — заяви и затича още по-бързо, защото колата забавяше скорост вече само на метри от спирката.
— Какво? — попита тя, останала без дъх.
Той ѝ се усмихна широко.
— Направи добра сделка. Замени черешка за цял живот, изпълнен с ябълки и портокали.
Лицето на Фиона пламна. Достигнаха задния край на дилижанса точно в момента, когато кочияшът изплющя с юздите. Джо я вдигна, а после и той самият скочи на платформата. Развеселени и задъхани, те тръгнаха по пътеката под укорния поглед на превзета матрона и се настаниха на две седалки, а конете се устремиха на изток към реката и Уайтчапъл.