За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Никого няма да убие. Ще ни убие, ако не пиеш от извора. Защо бих те довел, ако убие и мен?
– Така е…
Право дума. Мискинина може да е всякакъв, но не и глупав. Щом ме е довел тук, то не е, за да го убият като куче.
– Как да пия?
Той се навежда и взема с пръсти някакви карантии от куче. Започва да шепне нещо неразбрано под носа си, после бавно с другата ръка загребва съсирена кръв от една ямка в скалата.
– Яж! Това е тялото на богинята майка. Тя е самата благодат, тя е всичко и навсякъде. Единението с нея ще ти покаже пътя.
Гнусно е да дъвча сурови черва, ама какво толкова. Ядат се.
– Пий. Това е самият живот. Той е като река. Не се вижда, но е навсякъде. Извира и блика, черпи сила от всичко, той самият е сила, която обгръща всичко.
Пия. Още по-гнусно е. Погледът ми се замайва, светът около мен се върти…
– Не се съпротивлявай. Отдай се на усещанията си…
Изведнъж в мен нахлува нещо. Като водопад на пролетна река, а аз съм каменното ù корито. Не виждам и не чувам нищо, не усещам нищо с тялото си, всичко, което чувствам, е тази огромна помитаща стихия, която минава през мен…
Варвара пристъпва напред. Челюстта ù трепери. Дали от страх или от ярост? Идва до мен и свежда глава, даже ù се иска да коленичи, но само се навежда по-ниско.
– Защо позволи това, господарю?
Змеят не отвръща. Какво може да отвърне той, сега? Искрен лежи в несвяст в краката му, наслаждавайки се на своята сила. А змеят е много по-малко разумен и много повече звяр отпреди малко. Какво може да каже, щом и глас вече няма?
– Още ли не разбираш, Варвара? – питам я с презрение. – Още ли мислиш, че е създал „божествения порядък“, за да има справедливост и равенство между всички вещери, да няма един, който да пороби останалите? Погледни го! В момента изпитва точно такава наслада, каквато изпитва жена, когато я обладават! Силата на навлека за него е сладост, на която не може да устои, сладост, която не си му дала нито ти, нито стотиците други като теб! Ето колко струва неговият порядък!
Замахвам с ръка и с все сила я первам през лицето. Не ми пука какво ще направи тя. Може да ме убие, ако иска. За тоя миг живях последните сто години, няма да го пропусна, каквото и да ми струва.
Варвара се свива назад и започва тихо да плаче. Нейната вяра, която е просто една неизтляла любов, е сломена от най-обикновена ревност. От чувството, че е излъгана и предадена.
– Той е твой, Нехме! Убий го! Никога няма да имаш по-добър шанс.
Турчинът ме поглежда изпитателно, после поглежда за миг и Варвара.
– Остави я – казвам му. – Вече приключих с нея.
Пред мен като привидение изниква Ангелина.
– Не! – казва тихо и твърдо тя.
Поклащам глава.
– Светът се променя, либе. Скоро по тия земи няма да съществува и едно древно създание. Хората ще станат неимоверно силни и за нас няма да има място сред тях. Не ни трябва повече господар. Време е да се погрижим за себе си.
– Не! – настоява тя.
– Знаеш, че съм прав. Аз имам усет за нещата.
– Аз също имам. И виждам друго!
– То няма да се случи. Навлекът е зад гърба ти, затова го виждаш. Ти не знаеш как да се бориш с него.
– Знам как! Змеят не бива да умира!
– Не можеш да го спреш. Нехме се е готвил за това триста години.
– Спри го! Ти можеш. Заедно можем.
Отново поклащам глава. После се навеждам към нея и ù казвам нещо на ухото. Преди да заговоря, тя засвирва на кавала си, така че никой освен нея не чува какво ù шепна.
– Няма да успее – заявява Варвара зад гърба ми. И се смее през кривите си зъби. – Ти пак се провали, куче.
Турчинът вече е на половината на ритуала. Скоро ще вземе в ръка ножа, който е направен от зъб на друг змей. Варвара напъва цялата си воля, за да събуди господаря си от опиянението на удоволствието. Някои от вещерите ù помагат. Но краката на змея вече са се вкаменили. Твърде късно е. Ангелина гледа изпитателно ту мен, ту Искрен.
– Хайде, либе – казвам ù. – Опитай още веднъж и не се вслушвай в това, което свириш!
Ангелина вдига кавала си, долепя го до устните си и притваря очи. Миг по-късно се разнасят най-вълшебните звуци, които някога съм чувал…
Реката е силна и пълноводна. Не мога да ù устоя, ще ме помете. Ще се удавя в нея… Трябва да се върна… Трябва да я спра… Прекалено силна е! Ще ме погълне!
Изведнъж всичко спира. Всичко е мрак и тишина. В мен и около мен. Гади ми се. После нещо в мен се надига. Не мога да го спра. Надига се и изригва от мен. Черно и гнусно е… Разлива се навсякъде…
Свирвам с пръсти и Шарко дотичва.