Игри на изчезване [bg]

— Ето затова се разбираме с теб — заяви Анджела.

— Затова се разбирахме. Вече не съм сигурен, че те познавам.

— Как си с кантонския?

— Никак — отвърнах аз.

— Ще се оправим някак.

— С какво ще се оправим? Ти защо си тук?

— Със задача — каза Анджела. — Е, да кажем, за да почистя след задача. Тази лимузина е дупката ми. Смятам, че докато сме в нея, сме в безопасност. Целият град е бъкан с лимузини. Улиците са задръстени от лимузини, а всички изглеждат еднакво. Което ги прави практически невидими. Докато сме в движение, няма как онези, които ме гонят, да определят с точност местоположението ми.

— Нямах това предвид — казах аз. — Какво правя аз тук? Защо ме извика?

— Истината ли искаш да чуеш?

— В момента съм благодарен на всичко, дори на лъжа. Само не мълчание. Не сме се чували от шест години и изведнъж получавам имейл, с който ми намекваш, че си я закършила здравата. Какво, по дяволите, става тук? Кой е тарашил леговището ти, чия е кръвта по сейфа?

— Разбирам, че сапфирът е у теб.

— Да — ухилих се аз, извадих пакета цигари от сака и го хвърлих на седалката до нея. — Вътре е. Апартаментът ти имаше вид, сякаш диви животни са беснели в него. Мебелите са нарязани на парчета, бъркали са навсякъде, във всяка възможна кухина, дори в минибара.

— Едва ли са търсили само камъка — каза Анджела. — Във всеки случай, не един камък.

— А какво тогава?

— Нещо друго.

— Разправяй де — подканих я аз. — В какво си се набъркала?

— Още не знам със сигурност. — Тя запали цигара. — От две години започнах отново като стратег. Работя за себе си. Преди два дни направих голям удар с крадени камъни в Южнокитайско море, само че нещо се обърка. Мисля, че целият ми екип е загинал. Някой ми прави сечено и не мога да си тръгна от тук, преди да разбера кой. А той явно знае за цялата ми операция, само дето не се сещам откъде. Знам само че ако си тръгна сега, ще изгубя страшно много пари. Освен това при тези обстоятелства не мога дори да изчезна. Трябва ми някой за отвличане на вниманието.

— И това съм аз.

— Именно. Ти си моето прикритие.

Извърнах поглед встрани.

Анджела въздъхна.

— Слушай, хлапе. Знам, че нищо на този свят не е безплатно, тъй че, ако ти трябват пари, ще ти дам. А ако ми помогнеш да разчистя, ще ти дам дял от крайната печалба. Половината от онова, което изкарам, е твое. Може да се сдобиеш с половин милион евро или повече, зависи какво ще успеем да спасим. Може да вземеш направо сапфирите или да инкасираш дял от пазарната стойност, както навремето. А ако след това не искаш да имаш повече нищо общо с мен, си свободен да изчезнеш.

— Не съм тук за пари.

— Знам. Ти си тук, защото нямаш какво по-интересно да правиш, нали така? Тук си, защото ти е скучно.

Не отговорих.

— Е, какво ще кажеш? — подкани ме тя. — Навит ли си?