Докато лежах и умирах [bg]

— Иска да ги види — рече.

Дарл ги донесе и ги постави тъй, че да може да ги види. После ги избутаха до кревата от неговата страна, та когато се почувстваше по-добре, да ги опипва с ръка. На другата сутрин Анс взе оня кон и отиде в Бенд да търси Сноупс. Двамата с Джуъл се помаяха в двора, поговориха, след което Анс се метна на коня и замина. Май тогава Джуъл за първи път позволи някой да язди неговия кон и докато Анс не се върна, само шареше из двора нервен до пръсване и без да откъсва очи от пътя, беше на ръба да хукне след Анс, за да си вземе от него коня.

Към девет часа започна да става горещо. Тогава видях първия лешояд. Заради влагата е, помислих си. И едва когато денят напредна, съгледах другите. За късмет лекият ветрец вееше встрани от къщата, тъй че се усети чак когато сутринта преваляше. Но от момента, в който ги забелязах, усетих миризмата сякаш от миля в полето, а те кръжат ли кръжат, та в цялата околия никой да не пропусне какво има под моя сайвант.

Бях на половин миля от къщата си, когато чух малкият да пищи. Помислих си да не е паднал в кладенеца или нещо такова, затова ударих камшика и влетях в двора на галоп.

Трябва да бяха дузина, накацали по биндерната греда на обора, а маликът гонеше по двора един, като че ли беше пуйка, той пък се издигна точно колкото да му се изплъзне, плесна с криле и се върна под покрива на сайванта, където по-рано то го бе заварило да клечи върху ковчега. Дотогава голямата жега вече беше напекла здраво, ветрецът беше спрял или си бе сменил посоката, знам ли, и аз тръгнах да потърся Джуъл, но в този момент навън излезе Лула.

— Трябва да направиш нещо — каза тя. — Това е безобразие!

— Точно това имах предвид — отвърнах.

— Безобразие! — повтори тя. — Заслужава да отиде на съд, задето постъпва така с нея.

— Предава я на земята, прави най-доброто по силите си — смънках.

Та намерих Джуъл и му предложих да вземе едно от мойте мулета, за да отиде в Бенд и да види какво става с Анс. Той не ми отговори. Изгледа ме, стиснал челюсти до побеляване, с ония ми ти негови побелели очи, после ме отмина и взе да вика Дарл.

— Какво си намислил? — попитах го.

Не ми отговори. Дарл излезе.

— Хайде — процеди Джуъл.

— Какво ще правим? — попита Дарл.

— Ще изкараме каруцата — викна Джуъл през рамо.

— Ти луд ли си! — опитах се да го спра. — Съвсем не исках да кажа такова нещо. Не сте виновни вие.

Дарл също се поколеба, но Джуъл не искаше да чуе.

— Затваряй си гадната уста — отсече.

— Трябва някъде да стои — каза Дарл. — Ще я изкараме, щом се върне тате.

— Няма ли да ми помогнеш? — попита Джуъл, побелелите му очи се бялкаха, а лицето му играеше, като да го тресеше малария.

— Не — отряза Дарл. — Няма. Ще почакаш, докато се върне тате.

Аз застанах на вратата и го наблюдавах как тика и дърпа каруцата. Тя стоеше върху лек наклон и в мен даже пробяга подозрението дали не смята да избие задната стена на сайванта. Тогава се чу звънецът за обяда. Извиках му, но той не се обърна.