Преместването на Марс [Moving Mars]

— Е, и? Това си е професионална работа. Дори и „Мейджъмдар“ го приема.

— Аха. Както и Земята. Само че Чарлз е подал молба да бъде включен към мислителя „Куантум Лоджик“.

Застинах за секунда.

— Откъде научи т-т-това?

— Свободно достъпни архиви на медицинско ориентираните молби за научни изследвания при МУС. Подал е молбата си рано миналото лято, още преди събитията.

Вътрешностите ми се преобърнаха.

— Боже мой!

— Хей, не знаем кой знае какво за подобна връзка…

— Никой дори не може да говори с мислителя „Куантум Лоджик“!

— Хич не ми се искаше да те разстройвам, Касея. Просто си помислих, че трябва да знаеш.

— Аха…

— Кога ще се прибереш?

Измънках някакъв отговор и изключих видеовръзката. Главата ми сякаш бе пълна с пяна. Не знаех дали да побеснея или да се разплача.

На Марс бяхме успели някак си да избегнем подобренията, трансформациите и нанотехнологиите, залели Земята. Бяхме привикнали към подобрения на ниско ниво, генетични корекции и терапия за сериозните ментални проблеми, но повечето марсианци се стремяха да избягнат, доколкото могат, екстремните варианти. Някои от тях не бяха достъпни на друго място, освен на Земята; други просто не пасваха на нашите прагматични и първооткривателски вкусове. Мисля, че културният консенсус бе, че Марс би трябвало да остави Земята и (в по-малка степен) Луната да изпробва по-радикалните терапии, да отложи революцията с десетилетие-две и да изчака резултатите.

Ако това, което Даян бе научила, беше истина (а аз не можех да се сетя за нито една причина, поради която да подлагам думите й на съмнение), то Чарлз бе готов да прекрачи границата.

Това, което преди бе младежка тревога, сега нарасна почти до размерите на паника. Как бих могла да се надявам на мирен и нормален съвместен живот с Чарлз, ако той имаше намерение да прекара по-голямата част от менталния си живот, вслушвайки се в прищевките на „Куантум Лоджик“? На първо място — защо ли бе пожелал това?

Отговорът бе елементарен — понеже щеше да го направи по-добър физик. „Куантум Лоджик“ отразяваше начина, по който действаше вселената, на някакво по-високо ниво. Човешката логика (а и математическата невронна логика на повечето от мислителите) се чувстваше най-добре на хлъзгавата повърхност на реалността.

Това, което знаех по тези въпроси, бях научила от придобитите в училище знания и от „ЛитВид“, която масово ни заливаше с физически и ментално подобрени герои, които властваха над Земята. Само че ако си говорим истински, знаех много малко неща за „Куантум Лоджик“ и за КЛ-мислителите.

През останалата част от деня, по време на вечерята с родителите ми и брат ми, през социалния час на нашето ОМ и по време на чая след вечеря в главата ми се въртеше един-единствен въпрос, който не ме остави на мира, дори когато си легнах: „Защо Чарлз не ми каза?“