Играта

Въпреки че бе прекарал цяло денонощие затворен в тясно задушно пространство, Лиъм избягваше да вдишва с пълни гърди нощния речен въздух. Със затоплянето на времето Темза ставаше доста неприятно зловонна, дори в хладна нощ като тази. Затова Лиъм предпочете да насочи мислите си към онова, което го очакваше.

Малко по-късно той бе съпроводен през речната порта на Уайтхол до личните покои на кралицата. Когато влезе в приемната, видя, че Елизабет е седнала зад малката си писалищна маса и пише нещо. Беше облечена от глава до пети в пурпурно червено. Тя вдигна поглед към него и се опита да се намръщи, но не успя и се усмихна.

— Понякога си много непослушен, Лиъм.

Значи кралицата беше сменила тона. Вече по-уверен в себе си, Лиъм бавно пристъпи напред, пое ръката й и я целуна. Устните му погалиха кожата й. Елизабет се изчерви като девица, каквато се предполагаше, че е, и се отдръпна.

— Това няма да те доведе доникъде, негоднико — смъмри го тя.

Тази вечер кралицата е в игриво настроение, отбеляза със задоволство Лиъм. Беше далеч по-добре да е игрива, отколкото да е подозрителна. Но сега той бе обхванат от подозрения. Дали Бес играеше игра или промяната в настроението й се дължеше на непостоянната й природа? Лиъм й се усмихна и очите му заблестяха.

— Колко приятно меки са ръцете ти, Бес — промърмори той и отново улови едната й фина ръка. Всички знаеха колко е суетна, особено по отношение на красивите си ръце. — Толкова меки, толкова хубави.

Елизабет бе доволна и не можа да го скрие. Тя лекичко стисна китката му, посочи му да седне и каза без заобикалки:

— Трябва да ти се извиня.

Лиъм остана безмълвен. Предпочиташе да изчака кралицата да говори. Знаеше, че е необходимо да бъде крайно предпазлив, за да не направи погрешна стъпка. Защото не бе съвсем невинен по обвиненията в заговорничество. Защото кроеше планове. Но дори да нямаше никаква вина, трябваше да бъде нащрек — несправедливостта вземаше невинни жертви достатъчно често. Трябваше да разбере дали Бес наистина го смята за невинен или вместо това играе рискована игра с него.

— Имам свидетели, които потвърдиха, че си плячкосал френския кораб и че си похитил Катрин Фицджералд — каза кралицата.

Лиъм се съмняваше в истинността на думите й, защото за толкова малко време свидетели едва ли можеха да бъдат открити, но не й го каза. Ако това бе причината за внезапното й омекване, значи още смяташе, че той е на ръба на предателството. Елизабет винаги е била умна, каза си Лиъм.

— Това наистина е облекчение. Но сърцето още ме боли, Бес. Как можа да си помислиш, че съм в състояние да извърша предателство, и то спрямо теб?

— И моето сърце ме заболя — каза тя и се наведе към него. Очите й заизучаваха лицето му.

Тогава Лиъм разбра, че независимо от съмненията си, Елизабет иска да е невинен. Затова пое малката й ръка и топло я стисна. Пръстите му погалиха нежната й плът.