Малката вещица
- Автор: Рийс Силия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката вещица». Краткое содержание книги:
Страници от стар дневник, скрити и забравени в продължение на повече от триста години, излизат на бял свят. Едно момиче попада случайно на историята на своя връстница, живяла през седемнайсети век — историята на Мери, „малката вещица“ — и тръгва по моста на времето, към страшния спомен за „лова на вещици“, през кръв, преследване, страдания и любов.
Източник: http://www.book.store.bg/c/p-p/m-104/id-4252/malkata-veshtica-silia-rijs...
Джейбърд ме поведе през тунелите, но по друг път.
— Какво каза за младата вълчица? Каза ли какво й се е случило? — Попитах, когато най-накрая пред нас се изправи чезнещият следобед.
— Не знае. Просто един ден вече не била там. Може глутницата да я е прогонила или…
— Или?
— Или са се обърнали срещу нея и са я разкъсали.
Това съвсем не бе история с щастлив край. Нищо чудно, че не искаше да я довърши. Може пък старецът да греши. Може всичко да е във въображението му, да е част от местните суеверия.
— Как е получил дядо ти името си?
— Това ще ти разкажа някой друг път.
Бяхме доста далеч от селището, но чувах лая на кучетата и мъжете в гората.
— Ловци от Бюла.
— Как разбра?
— Те са единствените бели хора на мили оттук. Нашите хора не вдигат шум. Ще трябва да те оставя. Внимавай да не те видят. Дрехите ти.
Бях забравила, че съм облечена като момче.
— Кога ще те видя отново?
— Може би през пролетта, а може и през лятото.
— Чак тогава?
— Скоро зимата ще екове всичко. Мохоките се отправят на запад и север. Говори се за война. Хората са пръснати. Дядо тръгва на път, за да се срещне с братята си, да разбере какво става с тях.
— Война? Нищо такова не съм чула в селището.
— Откъде ще чуеш? Това е братоубийствена война — индианци избиват индианци. Тя не засяга белите.
Запис шестдесет и трети
(краят на ноември? 1659)
Тобайъс ходи на лов в гората с още двамина свои връстници. Джосая Кромптън, син на един от старите заселници и Нед Кардуел, ратая на Джетро Вейн. Може и те да са били ловците, които чухме, въпреки че вдигаха толкова много шум, та бих се изненадала, ако са ударили нещо. Иначе Тобайъс и приятелите му са доста добри ловци.
Срещнах ги днес, когато излизаха от гората с преметнати през рамо диви пуйки и гъски. Кучетата дишаха тежко край тях — два космати птичаря и една кафява хрътка. Те бяха мръсни, хълбоците им покрити с кал, само малка част от гърбовете им беше чиста. Тобайъс няма свое куче. Те не са нещо чак толкова често срещано, колкото у дома.
— Добре сте се справили.
Присъединих се към тях и закрачихме бързо към ниските къщи на града. Въпреки че не беше късно, се смрачаваше бързо. Дим се виеше от комините и се носеше в небето тежък и сив, жълтеещ по краищата от последните слънчеви лъчи. Камбаната за вечерния час бие по залез, дотогава всички трябва да са си по къщите. Ако си навън, означава, че си нощен скитник, а това е престъпление. Това е още едно от правилата, по които се води този град.
— Я виж — каза Тобайъс и показа улова си. — Пуйка за Марта и гъска за Сара.
— А като й дадеш гъската, ще те поканят на вечеря — смигна му един от младите мъже.
Тобайъс също се усмихна. Симпатиите между него и Ребека са известни на всички.
— Уловът можеше и да е по-богат. В южната долина погнахме див заек. По този край не съм виждал зайци. А този май беше и стар. Държеше се странно, главата му беше накриво, въпреки това беше достатъчно бърз.
— Не го уловихте?
— Не — поклати глава Джосая Кромптън и посочи хрътката, която вървеше до нас. — Изплъзна се на стария Том и се шмугна в гората.
Наведох се, за да почеша непокритата с кал козина по издължената глава на кучето.
— Внимателно, госпожице. Той не обича непознати — предупреди ме стопанинът му, но онова, което последва изненада дори и мен самата.
В мига, в който кехлибарените очи на кучето срещнаха моите, челото му се сбръчка и то започна да скимти, да върти задница и да маха с опашка, а после се търкулна и показа покрития си с кал корем.
— Виж ти, мътните ме взели! — Джосая Комптън бутна назад шапката си и се почеса по челото. — Никога преди не се е държал така. По принцип е зло куче.
— Просто разбира от хубави жени — погледна ме похотливо Нед Кардуел.
— Да не чувам такива приказки — братски ме прегърна Тобайъс и ме отдалечи от тях. — Хайде, Мери. Марта се притеснява, а и Сара ще се чуди къде си се дянала.
Запис шестдесет и четвърти
Вълците се върнаха. Чух ги миналата нощ, както и в нощта преди нея.
Духат северни ветрове.
— На гърба си носят снега — така казва Джона.
Време е да приберат животните от полето. Джона и Тобайъс отидоха с Джон Ривърс, за да ги докарат. Аз съм в къщата на Марта. В съседната къща децата тичат навсякъде, а аз се нуждая от спокойствие, за да водя дневника си. Марта пече нещо, а аз пиша на светлината от огъня. Трудно мога да кажа колко е часът. Вътре е сумрачно и прозорците са покрити с пергаментова хартия. Дори и да можехме да намерим отнякъде стъкло, не бихме могли да го купим.