Нежна завист
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- ISBN: 9542601875
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Короткие романтические романы
Электронная книга - «Нежна завист». Краткое содержание книги:
В такава компания е напълно нормално Алекс да се чувства зле. Лекарство за «болестта» й определено има — макар и в лицето на един много чаровен, много женен шеф…
Когато изпаднех в положение като сегашното, мисълта за сеанси бе примамлива и за мен. Представете си начинание, чиято цел е безкрайно дълго да говорите за себе си. Нищо чудно, че жителите на Ню Йорк са така пристрастени.
Преди време познавах един женен мъж. Бях му любовница три години и той упорито отказваше да каже на психоаналитика си за мен, защото твърдеше, че ще го убие. Подозирах, че този човек е неспособен да прозре, че всичките му терапевтични сеанси са безсмислени, щом крие нещо толкова съществено. Накрая скъсах с него точно по тази причина. Явно виждаше в психоаналитика си нещо като баща и се страхуваше да не го нахокат. Оказа се, че и жена му посещава същия терапевт, но нали всеки лекар полага клетва да пази тайните на пациента си? Когато разбереш, че партньорът ти е самозаблуждаващ се страхливец, това убива страстта.
На мен ми бяха нужни само три години, за да го проумея.
— Колко психотерапевти са необходими, за да сменят една крушка? Един, но крушката трябва истински да желае да бъде сменена!
Кийша се засмя от сърце.
— Е, кога ще пътуваме? — попита Гейл, отегчена от разговора, в чийто център не бе самата тя.
Направих гримаса.
— В четвъртък вечерта.
Петък бе официален празник, а госпожа Дръмънд очевидно искаше всички поканени да пристигнат за голямото сватбено тържество. Бях ходила в къщурката им само веднъж и си представих как Кийша и Бронуен пушат и сипят ругатни сред лабиринтите от подрязани храсти. Пълна трагедия.
Изведнъж ме завладя желание за Шеймъс, изгарящо като нажежено желязо.
Как щях да го преодолея?
Прекарах понеделника и вторника в «Личен състав», опитвайки се да не дишам, когато Глория надаваше залпове из офиса. Накрая дори втрих малко течност от ароматизатора за въздух под носа си, но след известно време престанах да обръщам внимание, твърде заета да умувам върху правдоподобни извинения да не отида на сватбата. Че баба ми е починала? Твърде лесно бе да се провери. Че съм се разболяла от ларингит? Госпожа Дръмънд незабавно щеше да ми изпрати болногледачка. Или че са ме нападнали онези червеи, които се хранят с плът? Но тогава щеше да се наложи наистина да умра…
Нямаше начин да го избегна, бях в капан.
Шеймъс не се обаждаше. Не можех да повярвам. По-рано бе толкова настойчив, а сега нищо. Сякаш бях изчезнала от лицето на планетата. Намирах поводи да отскачам до предишното си работно място, облечена с роклята, която му харесваше най-много, но той се държеше, сякаш съм невидима.
Дори гледката на едрите задни части на Рода Блек, разпрострени на стола ми, не можеше да ме развесели.
— Най-сетне си намерих помощничка, която не отклонява вниманието си от работата — шеговито каза Джени. Дори ми намигна затворнически. — Господин Мейън не може да отрече, че се справя блестящо.
— Надявам се да не прави сравнения с мен — излъгах. Исках да чуя, че рони сълзи за мен ден и нощ.
— Дори не те споменава. Съжалявам. — Джени не бе вчерашна. Изчервих се. — Така е по-добре, скъпа, повярвай ми — каза тя с майчински тон. — По-бързо ще го забравиш.
Но от думите й не ми стана по-леко. Бе ужасно жестоко. Сякаш някой дълбаеше сърцето ми с ръждива лъжица. Чувствах се като наркоманка, която полага усилия да откаже дрогата, но не може да мисли за нищо друго, защото е обсебена от нея и забравила за самоуважението, за здравето си и за всичко на света крещи: «Искам дозата си».
— Утре е сряда — тържествено заяви Кийша.
— Да, Айнщайн. Денят, който винаги идва след вторник — промърмори Бронуен и запрати броя си на «Микс-Маг» към другия край на стаята. Изживяваше мъката си, като се вбесяваше от всичко, а това не бе добра идея, докато делеше жилище с нас.
Снежанка и Гейл се бяха изтегнали на белия диван в ъгъла и Снежанка се перчеше пред възхитената си приятелка с последния тоалет, който си бе купила от «Гарардс». Господи, колко ме дразнеше. Навярно бе наследила цяло състояние от отдавна забравена леля в Боливия. Как бе възможно всеки ден да е безупречно издокарана и заобиколена от мъже? А защо не ни запознаваше с никого от тях?
— Иска ми се да бях като Снежанка и да не ми се налага да работя — казах аз с тъга.
Кийша ми хвърли един от убийствените си погледи, с които навярно моментално попарваше надеждите на всеки натрапник.
— За бога, Алекс, голяма глупачка си.
Настръхнах.
— Какво искаш да кажеш?
— Какво те прихваща, вироглавке? — гневно попита Бронуен. — Държиш се ужасно грубо.