Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Акцентът, макар и вече почти американизиран, се усети в последните му думи и напомни на Вотапек за първите му дни с този мъж. Дни, прекарани в прогонването на всякаква следа от акцент от собствения си глас, така че да може да заеме мястото си в един нов свят, едно ново общество, свободно от петното на миналото му. Америка. Тогава бе прегърнал идеята и не бе изгубил нищо от плама си през последвалите години.
Само че проблемът беше там, че нещата бяха тръгнали ужасно зле. Да, войната беше спечелена, усещането от очакването — на истинското обещание — дълбоко. „Но страхът беше поразил активността, самодоволството беше заменило посоката, а съпреживяването беше разводнило всичко“ — още думи от книга, която бе виждал само веднъж. На млади години Вотапек бе наблюдавал как ограниченията на Студената война бяха изцедили самия дух на Америка. Резултатът беше вманиаченост. Никакви програми, никакви призиви към бъдещето, защото никой не искаше да си цапа ръцете, да се подлага на риска от използването на властта за разпалването на истинска страст, отсъствие на самоотверженост. Всяко нещо си струваше да се преследва и по този начин нищо не бе достигнато. Прекрасният нов свят, обществото, което им бе отправило такова предложение, се бе превърнало в нищо повече от подхранваща почва за всяко еклектично хленчене, което хората можеха да си измислят. Така власт не се използваше. Това беше оскърбление към нея. А Антон Вотапек беше възпитан да се отнася към властта с по-голямо уважение. Хората имаха нужда да бъдат поучавани, напътствани. Те се нуждаеха от морална визия. Това му бе внушавал през всичките тези години мъжът, който крачеше редом с него в момента.
— От Монтана съобщават, че при децата всичко се е нормализирало — добави Вотапек.
— Както и знаехме, че ще се случи. Тридесет години, а само шест такива случая. Имали сме голям късмет. Това е изпитание за водачеството ти.
Вотапек кимна и заговори:
— И все пак… бях длъжен да предугадя проблема. — В гласа му се бе промъкнала известна нервност. — Имахме подобни вълнения и в седем или осем от другите ни бази, но успяхме да намерим начини да избегнем… Такива екстремни мерки…
— Ти поставяш под въпрос метода ли? — попита старецът.
— Не. Разбира се, че не. Просто… трябваше да съм подготвен по-добре…
— Боиш се да не повториш грешките си.
По-младият мъж кимна.
— Колко пъти трябва да ти казвам, че това не е само твоя грешка. — Старецът изгледа някогашния си ученик; в очите му имаше топлина. — Това беше неизбежно. Онези деца не бяха правилно възпитавани, нашата програма не беше най-подходящата за култивиране на правилния вид устрем, без да насърчаваме определен елемент на насилие. Ненавистта е могъщо оръжие, Антоне. По-могъщо, отколкото който и да е от нас може да си представи. Ние се нуждаехме от време, за да разберем как да я контролираме. Не можеш да обвиняваш себе си за едно определено ниво… от наивност преди толкова много години.
Вотапек остана мълчалив.
— Антоне, това чувство за неадекватност, това е резултат от последния случай… — Той направи пауза, преди да продължи: — … или защото той ти напомня за момичето?
Вотапек не му отговори веднага.
— Имаш предвид Алисън.
Старецът спря.
— Да, Алисън. — Топлината се бе стопила в очите му. — Толкова пъти сме го предъвквали, че вече ми е омръзнало дори само да го слушам. Онова беше преди тридесет години, за да се безпокоиш повече за нея. Ти направи за нея всичко, което е по силите ти. — Той потупа Вотапек по гърба. — Трябва да се връщаме. Студът вече става непоносим за мен. — Децата, Антоне. Мисли само за децата.
Сара издърпа завесите и моментално беше заслепена от слънцето. Все още с натежали от сън клепачи, тя притисна буза към ледената повърхност на стъклото, за да се разсъни докрай. До този момент само веднъж бе посещавала Флоренция — като студентка, и се бе интересувала далеч повече от младите италианци, които я бяха накарали да се почувства толкова добре дошла, отколкото от великолепието на града. А в момента, като гледаше вляво от себе си, тя видя как слънцето къпеше в лъчите си ръбестото кубе на катедралата, с вече гъста тълпа туристи в подножието й.
Тя се дръпна от прозореца и се запъти към спалнята. Почука на вратата да види дали Джаспърс вече е станал. Като имаше предвид нараняванията му, заслужаваше да си поспи още малко. Предната нощ бе положила големи усилия, за да го убеди — някъде към два през нощта, — че тя ще се чувства далеч по-удобно на дивана, отколкото на леглото. Ксандър накрая бе склонил, забравяйки етикета, на който го бе учил наставникът му, частично заради умората, но най-вече заради споменаването й за възможни нежелани гости през нощта. Кой би се справил по-добре от двамата в подобна ситуация? Разбира се, тя се бе пошегувала, но предложението й за малко не го разубеди. Усмивката на лицето й сега й припомни моментното изражение на паника, което го бе обзело.