Музика на душата

— Какво правиш? — попита Глод.

— Уук-уук-УУК!

— Братовчед ми Модо с градинарят тук — каза Глод. — Казва, че свириш не лошо на пиано. — Погледна към ръцете, заети с огъването на тръбата. Бяха големи. И разбира се, бяха четири. — Съвсем определено отчасти е прав — добави.

Маймуната вдигна едно парче плавей и го опита.

— Помислихме си, че може да искаш да свириш на пиано с нас в „Барабана“ довечера — каза Глод. — Аз и Клиф и Бъди, това сме.

Библиотекарят обърна едно кафяво око към него, после вдигна парче дърво, сграбчи единия край и започна да дрънка.

— Уук?

— Точно така — каза Глод. — Момчето с китарата.

— Ииик.

Библиотекарят направи кълбо назад.

— Уукуук-уука-уука-УУУка-УУК!

— Виждам, че вече си на тази вълна — каза Глод.

Сюзън оседла коня и го яхна. Отвъд градината на Смърт се простираха полета с царевица, а златният им блясък — единственият цвят в пейзажа. Смърт може въобще да не е бил добър в тревата (черна) и ябълковите дървета (лъскаво черни на черно), но цялата дълбочина на цвета, която не беше вложил другаде, я беше вложил в полетата. Те се люлееха като от вятър, с тази разлика само, че вятър изобщо нямаше.

Сюзън въобще не можеше да си представи защо го е направил.

Имаше пътека обаче. Водеше през полята около половин миля нататък и после внезапно изчезваше. Изглеждаше така, сякаш някой излизаше тук от време на време и просто заставаше на едно място и се оглеждаше наоколо.

Бинки последва пътеката и спря в края й. После се обърна, като успя да не закачи нито един клас царевица.

— Не знам как го правиш — прошепна Сюзън, — но сигурно можеш да го правиш и ти знаеш къде искам да отида.

Конят като че ли кимна. Албърт беше казал, че Бинки е истински кон от плът и кръв, но дали можеше стотици години да те язди Смърт без да научиш нещо. Изглеждаше така, сякаш още от самото начало си е бил доста умен.

Бинки тръгна в тръс, после препусна и накрая премина в галоп. И после небето премигна, само веднъж.

Сюзън беше очаквала повече от това. Бляскави звезди, някаква експлозия на цветовете на дъгата… а не просто примигване. Изглеждаше доста жалък начин за пътуване почти седемнайсет години.

Нивите с царевица бяха изчезнали, но градината си беше съвсем същата. Със странно подрязаните дървета и езерцето с рибата скелет. Там бяха, бутайки весели колички и понесли миниатюрни коси, както биха ги нарекли в обикновена смъртна градина — градински гноми, но тук те бяха добродушни малки скелети в черни наметала. Нещата изобщо не се променяха.

Оборът беше малко по-различен, обаче. Като начало, в него беше Бинки.

Изцвили тихо, щом Сюзън го поведе към една празна ясла до него.

— Сигурна съм, че вие двамата се познавате — каза тя. Никога не беше очаквала да проработи, но нямаше друг избор, нали така? Времето беше нещо, което се случва на другите хора, нали?

Вмъкна се в къщата.