Повелителят на мухите
- Автор: Голдинг Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителят на мухите». Краткое содержание книги:
„Повелителят на мухите“ може да се разглежда и като внушение за незрялата възраст, която, следвайки неумолимите закони на общественото развитие, клони към произвола и насилието, откривайки най-късия път към дивачеството.
В този роман Уилям Голдинг е верен на хуманистичната традиция отпреди 450 години и произведението определено се числи към архипелага от утопии и антиутопии.
— И аз отидох — каза Ралф, — чак после избягах. И ти избяга.
— Тогава кажи ми, че съм страхливец!
Джек се обърна към ловците.
— Той не е ловец. Никога не ни е дал месо. Той не е председател на класа и ние не знаем нищо за него. Той само се разпорежда и си мисли, че другите трябва, ей така, да го слушат. Всички тези приказки…
— Всички тези приказки ли? — извика Ралф. — Приказки, така ли? Кой ги започна? Кой свика това събрание?
Джек се извърна поруменял, брадичката му увисна. Гледаше сърдито изпод вежди.
— Добре тогава — каза той многозначително и с тон, който съдържаше заплаха, — добре.
Притискайки с една ръка рапана към гърдите си, той прониза въздуха с показалец.
— Кой смята, че Ралф не трябва да е вожд?
Изгледа очаквателно момчетата, които стояха наоколо като замръзнали. Гробно мълчание цареше под палмите.
— Който не иска Ралф да е вожд, да вдигне ръка — каза Джек високо.
Мълчанието продължаваше, тежко, бездиханно и пълно със срам. Руменината бавно се отцеди от страните на Джек, после пак изби като болезнен обрив. Облиза устни и извъртя главата си така, че да си спести неудобството да срещне нечий поглед.
— Колко са тези, които мислят…
Гласът му изневери. Ръцете, които държаха раковината, трепереха. Прочисти гърлото си и заговори гръмко.
— Добре тогава. Много внимателно остави раковината на тревата д
нозете си. От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи на унижение.
— Няма да играя повече. С вас — не!
Много от момчетата сега гледаха надолу, към тревата, в краката си. Джек пак прочисти гърло:
— Вече не съм от отбора на Ралф…
Погледна към пъновете отдясно и преброи групата на ловците, която някога бе представлявала хор.
— Ще си ходя сам. А той нека сам си лови прасета. Който иска, може да идва с мен, когато отивам на лов.
Той се измъкна от триъгълника, като се препъваше, и се насочи към мястото, от което се слизаше на белия пясък.
— Джек!
Джек се обърна и погледна назад към Ралф. Остана така за миг, после изкрещя остро и ядно:
— Не!…
Скочи от платформата и се затича покрай брега, без да обръща внимание на сълзите, които се стичаха от очите му; Ралф продължи да го гледа, докато той се скри в гората.
Прасчо беше възмутен.
— Аз ти говоря, а ти, Ралф, си стоиш като…
Както гледаше към Прасчо, без да го вижда, Ралф си промълви:
— Той ще се върне. Щом слънцето залезе, ще се върне. — Погледна към раковината в ръката на Прасчо.
— Какво?
— Нищо…
Прасчо се отказа от намерението си да укорява Ралф. Отново изтри единственото стъкло на очилата си и се върна на предишната тема.
— Можем да минем без Джек Меридю. Не е само той на този остров. Но сега наистина има звяр, макар че ми е трудно да повярвам. Ще трябва да не се отдалечаваме от плоската скала и той, и неговото ловуване няма да са толкова необходими. Така че сега вече можем да решим какво трябва да правим.
— Безсмислено е, Прасчо. Нищо не може да се направи.
Останаха известно време мълчаливи и омърлушени. После Саймън се изправи и взе раковината от Прасчо, който така се изненада, че остана прав. Ралф погледна нагоре към Саймън.
— Саймън? Сега пък какво има?
Кръгът на насядалите зашумя, готов да избухне в смях, и Саймън се сви още повече.
— Казах си, че има нещо за правене. Нещо, дето ние…
Начинът, по който се посрещнаха думите му, пак го накара да си загуби гласа. Потърси помощ и съчувствие и избра Прасчо. Обърна се към него, притискайки раковината към загорелите си гърди.
— Мисля, че трябва да се изкачим на планината.
Всички потръпнаха от страх. Саймън замълча, после се обърна към Прасчо, който го гледаше полувъпросително, полунасмешливо.
— Какъв смисъл има да се катерим до тоя звяр, след като Ралф и другите двама не можаха нищо да направят?
Саймън прошепна отговора си:
— Какво друго ни остава?
Беше казал, каквото има да казва, и не се възпротиви, когато Прасчо измъкна раковината от ръцете му. После се отдалечи и седна колкото можеше по-настрана от другите.
Прасчо сега говореше с повече самоувереност и с нещо, в което другите биха разпознали нотки на удоволствие, ако обстоятелствата не бяха тъй сериозни.
— Казах, че можем и без въпросното лице. Сега, казвам аз, да решаваме какво трябва да правим. Мисля, че мога да ви кажа какво ще каже Ралф ей сега. Най-важното нещо на този остров е димът, а за да има дим, трябва огън.
Ралф направи нетърпеливо движение.
— Не става, Прасчо. Нямаме огън. Онова нещо си седи горе, а ние ще трябва да седим тук, долу.
Прасчо надигна раковината, за да придаде тежест на следващите си думи.
— На планината нямаме огън. Но какво лошо има да накладем огън тук? Може да го накладем на скалите. Дори на пясъка. Няма значение — дим все ще има.