Край река Пиедра седнах и заплаках

Той седеше до мен и гледаше реката, а аз продължавах да пиша. Утрото измина, без да си кажем нито дума — спомних си за мълчанието през онази нощ до кладенеца, където изведнъж осъзнах, че го обичам.

Ръката ми вече не издържаше от умора и спрях за малко. Тогава той наруши мълчанието.

— Беше се стъмнило, когато излязох от пещерата, и не можах да те открия. После отидох в Сарагоса. След това бях в Сория. Целия свят бих обиколил заради теб! Реших да се върна в манастира „Пиедра“ с надеждата да открия някаква следа и срещнах една жена. Тя ми посочи къде си. И ми каза, че си ме чакала през всичките тези дни.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Ще остана с теб, докато ти стоиш до тази река. Ако отидеш да спиш, ще спя под прозорците ти. Ако тръгнеш надалеч, ще те последвам. Ще бъда с теб, докато ми кажеш: „Върви си!“ Тогава ще си тръгна. Но ще те обичам до края на живота си.

Не можех повече да сдържам сълзите си. Видях, че той също плаче.

— Искам да знаеш, че… — започна той.

— Не казвай нищо! Чети! — подадох му аз листовете, които бяха в скута ми.

През целия следобед стоях край река Пиедра и гледах водите й. Жената ни донесе сандвичи и вино, каза нещо за времето и после ни остави насаме. На няколко пъти той прекъсваше четенето и вдигаше поглед към хоризонта, погълнат от мислите си.

По едно време реших да се разходя из гората, край водопадите, по склоновете, пълни с истории и символи. Когато слънцето започна да залязва, се върнах при него.

— Благодаря! — бяха първите му думи, след като ми върна листовете. — И те моля да ме извиниш.