Загадъчният дом
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: П. Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадъчният дом». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Антон залита по-дълбоко, хвана си челото, сякаш да прогони натрапчивия сън, който го унасяше. Д’Енерис не го изпускаше от очи. Графът нетърпеливо произнесе:
— Значи този човек е потомък на онзи род?
— Да — каза д’Енерис, — на онзи род, чието съществуване вие винаги сте предчувствали. Бяхте убедени, че от едната страна стоят Меламар, а от другата техните невидими и непознати душители. Това убеждение е правилно, но е непълно. Загадката и нейното обяснение стават пълни само като се открият. Не само изпълнението на драмата, но и декорацията, сред която се разиграва това изпълнение. Частите на мебелите, от които е съставена тази декорация. Трябвате да се досетите, че Арлет и Режин действително са видели предметите във вашия салон, само че не там, а тук.
Той млъкна и загледа край себе си, за да види дали всичко е така, както би искал да бъде. Антон Фажерол постепенно се пробуждате от своята унесеност под изпитателните погледи на събраните хора. Съвзе се бързо и напълно, по-скоро дотолкова, колкото бе нужно, за да размисли за случилото се. Той си спомни за получения юмручен удар, но нищо друго не можа да си спомни. Дори приспиването.
Унесено каза:
— Какво става? Струва ми се, че съм пребит и че е изминало много време…
— Не — отвърна д’Енерис през смях. — Изминали са не повече от десетина минути. Но ние взехме да недоумяваме. Ти как оценяваш това, че един боксов шампион остава зашеметен цели десет минути само от един удар? Извини ме! Ударих те по-силно, отколкото исках.
Антон яростно го изгледа.
— Спомням си — каза той, — че ти се ядоса, защото в тебе открих Люпен.
д’Енерис се престори на съкрушен.
— Ти още за това ли мислиш! Сънят ти беше кратък, но събитията се развиха твърде бързо. Люпен, Барлет, колко старо е това! Тук никой вече не се интересува от подобни глупости.
— А от какво се интересуват? — запита Антон, докато изучаваше спокойните лица на онези, дето бяха негови приятели, а сега погледите им го отбягваха.
— Какво ги интересува ли? — попита в отговор Жан. — Твоята история! Единствено твоята история и историята на Меламар, тъй като са едно и също.
— Едно и също?
— Разбира се! И ти, като я изслушаш, може би ще извлечеш полза, тъй като не я знаеш.
Докато двамата разговаряха, другите запазиха пълно мълчание. Никой от тях не даваше да се разбере, че са напуснали хотела на улица „Юрфе“. Ако Антон Фажерол се усъмнеше и най-малко, достатъчно му бе да погледне Жилбер и брат й, за да се увери, че е в техния дом.
— Хайде — каза той, — разказвай! Ще ми бъде приятно да чуя своята история, както ти ще я разкажеш. После ще е мой ред.
— Да разкажеш моята ли?
— Да.
— Според документите в джоба ти?
— Да.
— Не са вече там.
Антон потърси портфейла си и изръмжа.
— Казах ти вече, нямаме време да се занимаваме с мене. Само с тебе. А сега мълчи.
Антон млъкна, скръстил ръце и обърна глава така, че да не вижда Арлет, и си придаде разсеян вид. От този момент сякаш не съществувате за д’Енерис, който се обърна към Жилбер и брат й. Бе настъпил часът тайната за Меламар да бъде разкрита изцяло, с пълни подробности. Той направи това без излишни думи, с точни изрази, както се разказва история, подкрепена с неопровержими доказателства.
— Извинявам се, задето съм принуден да започна разказа от твърде далечно време. Но началото на злото е по-далечно, отколкото мислехте и когато бяхте измъчвани от спомена за фаталните дати, свързани със смъртта на вашите невинни прадеди, вие не знаехте, че те са били предопределени от малко любовно приключение, станало към края на осемнадесети век, по времето, когато вашият хотел е бил вече построен.
— Да — потвърди графът. — На един от камъните на фасадата е написано: „1750 г.“
— В 1772 година вашият прадядо Франсоа дьо Меламар, баща на генерала и дипломата и дядо на този, който умря в килията си, го премебелирал. Направил го такъв, какъвто е днес.
— Всички сметки за извършените поправки са запазени и до днес.
— Франсоа дьо Меламар се оженил за дъщерята на богат финансист, за красивата Анриет, с която лудо се обичали, и решил да й създаде среда, достойна за нея. Направил големи разноски, използвал най-добрите майстори. Франсоа и нежната Анриет, както я наричал той, заживели щастливо. За младия съпруг никоя жена не изглеждала по-красива. Нищо не му се виждало по-съвършено и по-мило от картините и мебелите, украсяващи дома му. Всичкото си време прекарвал да ги подрежда и описва.