Писма до Клаудия
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Писма до Клаудия». Краткое содержание книги:
Зад маските и илюзиите
Всеки път, когато срещнем някого, чието отношение към света е по-различно от нашето, от моето, от твоето, решаваме, че е луд. Ако не мисли, действа и вярва като всички, очевидно е луд. Луд като Колумб, като Галилей, като Коперник, като Исус и — макар дума да не може да става за сравнение с всички тях — като мен.
Вярно е, че съществува:
Приятна лудост и страшна лудост.
Любовна лудост и омразна лудост.
Очарователна лудост и зловеща лудост.
Най-важното: има лудост, която ни прави по-богати, и за съжаление — лудост, която ни ограбва.
Каква ли е моята? Не знам!
Хорхе Букай
Букай отново ни повежда на приказно пътешествие — към дебрите на собствената ни душа. Какво ще срещнем? Кого ще видим? Страшно ли ще е приключението? Или просто вълшебно? Е, това тепърва ще разберем. Но несъмнено ние никога вече няма да сме същите.
Моето отхвърляне може да се превърне в начин да те приема. Значението на това приемане е, че няма да изисквам от теб да се промениш, да си различна и да имаш друго поведение, за да остана с теб.
Възможно е с приемането си да казвам: „Поведението ти не ми харесва, не съм съгласен с това, което правиш или мислиш, не искам да споделям нищо със съществото, което си; иди си или по-добре ще е да си ида аз. Но не искам от теб да се промениш, не и заради мен, не и за да ме задържиш, не и за да останем заедно. Продължи да бъдеш тази, която си, и ако искаш, потърси някого, който ще те обича такава, каквато си. Тъй като те приемам, с приемането си аз те отхвърлям“.
С неприемането си, от друга страна, казвам: „Толкова много те обичам! Нека не се разделяме, но ще се наложи да промениш някои неща. Трябва да престанеш да бъдеш такава, каквато си. Ако искаш да бъдеш с мен, трябва да се постараеш да промениш едно, друго или трето. Така ще останем заедно и ще бъдем щастливи…“
Хрумва ми, че има още един вид неприемане, което също е дегизирано като приемане. Познато е като „идеализиране“.
Истината е, че ако те идеализирам, то е точно защото не те приемам. Ако те приема, няма да има нужда да те идеализирам.
Не искам да се променяш. Не и заради мен. Искам да те приема такава, каквато си, дори и това да ни раздели. Предпочитам да се отдалечиш от мен заради това, което съм, отколкото да останеш с мен с намерението да ме промениш.
Във всеки случай, ако мога да избирам, ще избера да ме приемеш, за да останеш с мен, ще избера да те приема и да те имам край себе си — толкова близко, колкото си в момента…
Когато ти пиша, когато ти разказвам всичко това, когато споделям и най-налудничавите си мисли с теб, те усещам тук, съвсем близо до мен; сигурен съм, че ти също ще ме почувстваш до себе си, когато четеш това писмо.
Писмо 48.
Клаудия,
Днес умря Сара.
Сара беше на петдесет и две години.
Беше болна от рак.
Запознахме се преди година. Тя дойде в кабинета ми със симптоми на депресия. Разказа ми, че няколко години по-рано е била оперирана от рак на гърдата, че туморът е бил доброкачествен, но че са й предписали профилактично лечение.
Сара беше невероятно сърдечен човек. Разговаряхме надълго и нашироко за живота й и за отношенията с децата й. Към края на разговора ми каза, че ще бъде един от провалите ми. Отговорих, че не разбирам какво има предвид. Обясни, че преди това с нея са се занимавали и други терапевти и че не е имало никакъв резултат. Стигнала до заключението, че проблемът е в нея. Казах й, че няма начин да се превърне в мой провал, тъй като провалът предполага предварително очакване, а аз не хранех такова; че ще й дам всичко, което имам, а тя да го използва, както намери за добре: за да израства, да затъва, да убива времето си или да се самоубие — решението щеше да е нейно, не мое.
Сара беше много изненадана. Разбрахме се да продължим сеансите.
Прекарахме следващия месец в разговори за живота й. Установих, че Сара имаше много жизнена и устойчива структура на личността.
Бях изненадан, че физическото й състояние се влошаваше. Донесе ми клиничните си изследвания, които показваха нормални стойности. По моя молба няколко дни по-късно се срещнах с големия й син.
Оказа се, че я излъгали. Туморът беше злокачествен, с костни метастази в таза, гръбначния стълб и черепа; имаше вероятност метастазите да са проникнали в мозъка. Шансовете за оцеляване на Сара бяха нулеви.
Казах на сина й, че според мен тя има право да знае какво се случва, че става дума за живота й и не е честно да крият истината от нея. Отговори ми, че такова е било решението на семейството и че то няма да се промени, и ме помоли да обещая, че няма да разкрия истината на Сара.
Отговорих, че работата ми не включва да лъжа и да заблуждавам и че не смятам да убеждавам Сара, че е здрава, при условие че — в това бях сигурен — тя също знаеше, че е болна. Казах му, че дълбоко в себе си пациентите винаги са наясно с болестта си — дори външно да я отричат.
Сара престана да идва — предположих, че върху това нейно решение бяха повлияли децата и съпругът й. От време на време ми се обаждаше по телефона и бъбрехме по няколко минути.
Минаха няколко месеца.
Преди три седмици ми се обади от болницата. Беше приета за „изследвания“, както и предишните пъти. Помоли ме да ида да я видя и аз отидох. Сара беше много зле, бледа, отслабнала и трепереща. Приближих се до леглото й, взех ръцете й в моите и усетих как тя притиска силно пръстите ми. Погледна ме и каза: