Произход

Залата е тъмна и прашна. Виждам врати с малки прозорчета. Леля Хариет опитва първата и тя се отваря лесно. Стаята зад нея е малка и тъмна и успяваме да различим пейка на отсрещната стена. Никъде няма следи от пожар, но помещението изглежда старо и несъмнено изоставено. Малко е, за да е лаборатория или спалня, но е достатъчно голямо за склад. Дървеният под е покрит с поне два сантиметра прах.

Леля Хариет сочи безмълвно към пейката. Метални вериги, покрити с дългогодишна ръжда, висят над нея като стари кости. По дължината на дървото има дълги драскотини, сякаш оставени от нокти.

По гръбнака ми преминава тръпка, сякаш е издраскан от същите нокти. Тази стая не прилича по нищо на познатия ми Литъл Кейм. Тя е студена, мрачна и усамотена и крие тайни, които не искам да научавам.

— Да продължим нататък. — Леля Хариет се връща във вестибюла и аз неохотно тръгвам след нея. Следващата стая е горе-долу същата като първата. Още по-следващата няма пейка, но има повече драскотини — на стената са, започват от нивото на очите ми и продължават надолу. Следващата стая има тъмни петна по дървения под и неясна металическа миризма във въздуха.

Вече всеки косъм от косата ми е настръхнал от ужас и когато леля Хариет се насочва към поредната врата, поклащам глава.

— Стига толкова.

Тя само кимва. Връщаме се на пръсти в осветената зала, сякаш ни е страх, че ще събудим някое заспало чудовище.

Стоим отново на светло, зад затворена врата, надеждно деляща ни от сенките, и се гледаме втренчено една друга.

След минута прошепвам:

— Много неприятно чувство изпитвам. Стана ми… студено.

Тя кимва с пребледняло лице.

— Виждала съм и преди такива стаи.

— Къде?

Тя поклаща глава и май няма желание да говори повече за това.

— Пиа, имаш ли представа за какво се е използвало това крило?

— Не… казаха, че са били лаборатории и склад, и всичко е изгоряло… — В пожар, какъвто никога не е имало. — Защо биха излъгали? — прошепвам.

Леля Хариет не отговаря, а само ме наблюдава със странен и далечен поглед.

— Трябва да те скрием.

— О, да.

Щом се озовавам извън залата и от външната страна на вратата, се опитвам да се освободя от мрачното настроение, което се е впило в мен като пиявица. В Лаборатория 112 откриваме ред от вградени хладилници — хладилници, които не могат да бъдат отворени отвътре. Веднага разбирам плана на леля Хариет. Добър е, но никак няма да ми е забавен.

Въздишам и влизам в един хладилник. Бих искала да мога да измисля нещо по-добро. Леля Хариет се забавя, преди да затвори вратата.

— Пиа…

— Да?

— Знаеш ли, дадоха ми малка лаборатория близо до централната порта, в която да правя изследванията си…

— Да. И?

— Ами — тя вдига вежди многозначително, — бих могла да поискам някой — сещаш се кой — да идва при мен от време на време… с учебна цел, разбира се. Няколко часа на ден, през които всички да мислят, че си на сигурно място при мен…