Вълшебната кутия
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Мириам
- ISBN: 954-9513-83-1
- Переводчик: Анна Нотовска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебната кутия». Краткое содержание книги:
Хорис Кю, фокусник и мошеник, се завърща в Отвъдната земя от света на Бен. Той, обаче, не е дошъл обратно по свое собствено желание — а е изпратен от Горс, зъл демон, който Хорис случайно освобождава от омагьосаната вълшебна кутия. Там Горс е бил затворен от вълшебните хора. Сега демонът се стреми да зароби онези, които някога са го проклели. Но той първо трябва да премахне от Отвъдната земя всеки, който би застанал на пътя му…
Скоро Бен се озовава затворен в мрака на вълшебната кутия, загубен сред мъглите и по пътищата на Лабиринта. Единственото му спасение е Уилоу. Прекрасната силфида, обаче, е изчезнала от Отвъдната земя, защото трябва да осъществи една своя мистериозна мисия…
— Да, това наистина е била майка ти. Наблюдавала те е. Преценявала е. Може би ще се покаже някой ден.
И един ден тя го направи. В полунощ, в средата на лятото, майка й се появи сред лунното сияние, като се извиваше и правеше големи скокове, от горските дървета към поляната, за да танцува за своето дете, което толкова дълго я бе чакало. В танца имаше някаква вълшебна сила и тогава Уилоу разбра завинаги, че животът й ще бъде невероятен и изпълнен с чудеса.
Сега, след като толкова години и толкова посещения при старите борове бяха изминали оттогава, Уилоу отново бе тук. Беше дошла, за да каже на майка си за детето, което носеше, за пътуването, което щеше да предприеме и за получените предупреждения. Чувствата й бяха твърде противоречиви. От една страна се радваше от наближаващото раждане на детето, дадено й от Бен; от друга беше уплашена заради предстоящото пътуване и се притесняваше заради предупрежденията, които Земната майка и баща й бяха отправили към нея. Последното я тревожеше най-много, защото това бяха предупрежденията на две от най-силните, способни на магии, същества на Отвъдната земя, като и двамата настояваха тя да бъде нащрек; предупреждаваха, че това дете, което тя толкова желае, ще промени целия й живот.
Уилоу се опитваше да отсее чувствата си, докато очакваше настъпването на мрака. Тя мислеше и за предупрежденията, които получи. И при двете нямаше никакви нови проблясъци. Разсъжденията й бяха просто средство, с което да спечели увереност в разума и в чувствата си. Ако Бен бе тук, тя щеше да поговори за всичко това с него. И тъй като него го нямаше, тя беше принудена да използва начините, които познаваше още откакто беше малка и растеше в самота.
Най-вече Уилоу се надяваше, че майка й ще може да й помогне. Те щяха да поговорят така, както винаги бяха правили, чрез танца на горската нимфа. Този танц щеше да събуди видения, а от своя страна виденията щяха да предизвикат разбиране. Така бе ставало много пъти. Уилоу се надяваше, че и сега танцът ще помогне.
Здрачът се сгъсти и по небето се появиха звезди. На север в простора се виждаха две луни, не много високо над хоризонта; едната беше бледоморава, а другата — с цвят на праскова. Нощният въздух бе изпълнен с аромат на борови иглички и диви цветя, а поляната беше умълчана. Уилоу седеше и мислеше за Бен. Искаше й се сега той да е с нея. Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако той беше тук. Тя не обичаше да бъде далеч от него. Чувстваше, че нещо й липсва.
Беше почти полунощ, когато майка й дойде. Тя изскочи зад дърветата с поредица от безшумни движения, които я отвеждаха от едно сенчесто място на друго. Тя беше малко ефирно създание с дълга сребърна коса, бледозелена кожа, като тази на Уилоу и тяло на дете. Не носеше дрехи по себе си. Тичаше по краищата на поляната, сякаш вкусваше от водите на някакво осветено от лунните лъчи езеро и след това изчезна зад дърветата, за да се скрие.
Уилоу застина в очакване.
Майка й се върна с едно проблясване на сребристата си кожа, бързо се завъртя около нея, като допря с пръсти страните й, сякаш с кадифе и после отново изчезна.
— Мамо? — тихо я повика Уилоу.
Миг по-късно майка й танцуваше пред дърветата, по средата на звездната светлина, която лъкатушеше сред големите клони. Нимфата се извиваше и се въртеше и скачаше сред лъчистото сияние, ръцете й плавно се движеха, като се протягаха към дъщеря й. В ответ Уилоу вдигна своите. Те не се докоснаха, но потоците от думи започнаха да текат между тях, отекващи единствено в съзнанието и тогава от мислите започнаха да се раждат видения.
Уилоу си спомни за своето обещание към баща си и заговори първо за неговото желание да погледа танца на нимфата. Майка й на мига се отдръпна назад и тя остави въпроса нерешен. Уилоу разказа за Бен и за живота в Сребърния дворец. Този път в отговора на майка й имаше щастие, въпреки че то беше незначително и премерено, тъй като тя не можеше да разбере живота отвъд гората и танците — живот, отвъд нейния собствен. По някакъв безпристрастен начин майката се радваше за Уилоу. Тя не бе способна да направи нищо повече. Уилоу се беше научила да взема онова, което майка й предлагаше и да извлича от него всичко.