Танго

Те обиколиха въплъщението на неговите мечти и той ѝ обясни тънкостите на дърводелския занаят много по-подробно, отколкото бе нужно. Но като цяло жените имат похвалната способност да изслушват мъжките мечти и Гели му задаваше интелигентни въпроси, кимаше и се усмихваше, докато той прокарваше пръсти по плоскостите от секвоя и чам и обясняваше.

После влязоха вътре и се загледаха през по-голямата капандура към червеникавия залез, прорязван диагонално от парите, изпускани от двигателя на реактивен самолет. След дългата седмица, прекарана в "Дани", и ден, преминал в гонене на диви животинки, Гели сигурно бе точно толкова уморена, колкото и той. Карлайл знаеше това, но гостенката му умело скриваше умората си и в този момент отношението му към нея се промени, изпълни го загриженост – като за човек, който може би дори бе малко по-специален от обикновен приятел.

– Искам да ти покажа нещо – каза ѝ той.

Отведе я до камината и посочи към една дума, гравирана в камъка: Сиаула.

– Открих я, когато почистих прахта и саждите. Сигурно Уилистън я е издълбал. Спомних си за легендите, които ти ми разказа, за жрицата, наречена Сиаула.

– Карлайл, имам чувството, че зъбите ми ще затракат! Защо мислиш, че я е гравирал тук?

– Нямам представа. Въпреки това добавя нещо особено към атмосферата на това място. Не мислиш ли?

– Въобще не ми се мисли по този въпрос, точка.

Нощите ставаха все по-студени, но Карлайл бе поправил камината и тя вече работеше. Докато Боклукчийски камион спеше до огнището, той и Гели седяха върху купчина дъски, смееха се, разговаряха и ядяха от храната, която бе донесла с пикапа си, минавайки по червения кален път покрай Хълма на вълка, покрай толкова много неща. Тя често бе шофирала по този път, потънала в мисли за остаряващи жени, които в по-голяма или по-малка степен се бяха простили с търсенето на други възможности. А сега гледаше мъжа от Калифорния с шапка на главата, изпод която се подаваше косата му, дълга почти колкото нейната, завързана на конска опашка с кожена връзка за обувки, и ѝ беше хубаво, че се смее отново.

След като приключиха с вечерята, Карлайл хвърли допълнително дърва в камината и известно време двамата седяха, без да приказват, втренчени в пламъците. Отпиваха кафе от тенекиени канчета, а през процепите, където Карлайл още не бе успял да сложи панели, проникваше лек снежец. Гели седеше приведена напред, с облегнати на коленете лакти, държеше канчето с кафе в двете си длани и мислеше за много неща. Когато си тръгна към полунощ, на върха на Хълма на вълка, на пет километра на северозапад, играеше пламъкът на малък огън, но Карлайл не успя да го забележи.

На следващата сутрин по червения кален път настъпи необичайно раздвижване. Забелязваха се дори няколко полицейски коли и линейка. Карлайл се зачуди какво става, но не искаше да си губи времето в разузнаване. Аксел Лукър спря колата си пред къщата малко преди да е дошло време за обяд, и излезе навън.