Черният орден

Продължиха в мълчание. Снегът натрупваше.

След десетина минути клисурата рязко свърна встрани. При ъгъла козирката над главите им изчезна.

Спряха и впериха отчаяни погледи напред.

Клисурата се спускаше рязко надолу, разширяваше се и се отваряше към небето. Право пред тях пелена от сняг изпълваше хоризонта. От време на време поривите на вятъра отваряха за миг изглед към дълбоката долина.

Определено не беше Шангри-ла.

Теренът беше насечен от замръзнали назъбени канари, твърде стръмни за хора без специална алпинистка екипировка. Поток се спускаше надолу през неравния терен в серия високи водопади — разбира се, замръзнали в синкав лед, неподвластен на времето.

Отвъд канарите, сред мъгла от сняг, лежеше дълбоко ждрело, оттук изглеждаше бездънно. Краят на света.

— Ще намерим път надолу — побърза да каже Пейнтър.

И се гмурна отново в пастта на бурята. Скоро потънаха в сняг до над глезените, после и до средата на прасеца. Пейнтър й разравяше пътечка.

— Чакай — каза тя. Даваше си сметка, че той няма да издържи още дълго. Беше я довел дотук, но не бяха екипирани да продължат. — Там.

Поведе го към скалната стена. Подветрената страна беше като че ли по-защитена.

— Къде… — почна той, но зъбите му тракаха толкова силно, че не успя да довърши.

Тя му посочи мястото, където замръзналият поток падаше покрай високата стена. Шерпът Таски ги беше понаучил някои неща за оцеляването в планината. Един от най-важните му уроци беше как да намериш заслон.

Лиза знаеше наизуст петте най-подходящи места.

Както ги беше инструктирал Таски, тя се насочи към мястото, където леденият водопад стигаше до тяхното ниво и черната скала се срещаше със синьо-белия лед. Според водача им лятното снеготопене в Хималаите превръщало водопадите в бесни порои, способни да издълбаят в скалата дълбоки джобове. В края на лятото водните потоци намалявали и постепенно замръзвали, като често оставяли празни пространства зад себе си.

Лиза с облекчение установи, че и този поток не прави изключение.

Благослови и Таски, и всичките му предци.

Разби с лакът кората от скреж и отдолу между леда и стената лъсна черна пролука. А зад нея се отваряше малка кухина.

Пейнтър застана до нея.

— Нека проверя дали е безопасно.

Извърна се странично, промуши се през пролуката… и изчезна. След миг слаба светлинка освети водопада.

Лиза надникна през пролуката.

Пейнтър стоеше на две крачки от нея с фенерчето в ръка. Плъзгаше лъча по стените на малката ниша.

— Изглежда наред. Все ще можем да останем тук, докато бурята утихне.

Лиза се промуши след него. На завет от вятъра и снега веднага й стана по-топло.

Пейнтър изключи фенерчето. Всъщност не им трябваше допълнително осветление. Ледената стена пропускаше слабата дневна светлина и сякаш дори я усилваше. Замръзналият водопад грееше и блещукаше.