Жестокият месец
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-276-8
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Жестокият месец». Краткое содержание книги:
Пролет е и в идиличното планинско селце Трите бора всичко се пробужда за нов живот. Но април се оказва жесток и безмилостен. Преди да отключи вратите към дългоочаквано ново начало, месецът поднася смърт.
Навръх Великден няколко от жителите на селцето се събират в прокълнатото имение на хълма, за да проведат спиритичен сеанс и да очистят старата къща от злото. Но вместо да прогонят духовете от нея, помагат за създаването на още един. Забележителна жена, обичана от всички в околността, умира от страх по време на сеанса. Освен ако не е убита…
Легендарният инспектор Арман Гамаш от квебекската полиция отново поема към Трите бора заедно с екипа си от млади специалисти, за да разплете мистерията. Но сега самият той се бори с призраци от миналото си и с твърде реални врагове от настоящето. И някои от тях може да са в собствения му екип
Бовоар се бе обадил предната вечер – нареди на Лемио да отиде в Трите бора и да помогне за преустройването на мястото. Засега единственото, което младият мъж правеше, бе да не се пречка на работниците и да поддържа печката. Отбил се беше и през кафенето на Тим Хортън в Ковънсвил, за да вземе двойни кафета и понички за всички.
– Вече си тук. Това е добре – отбеляза Бовоар, когато влезе. С него беше Ивет Никол и двамата с Лемио се изгледаха на кръв.
Колкото и да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни с какво е предизвикал такава враждебност у нея. Беше направил опит да се сприятелят. Така му бе наредил комисар Бребьоф. Да се сближи с всички. И той го бе направил. Откакто се помнеше, Лемио се сприятеляваше лесно с хората. Освен с нея. И това го дразнеше. Самата тя го дразнеше, може би защото показваше истинското си отношение към него, а това го смущаваше и ядосваше. Възприемаше я като представител на опасен непознат вид.
Усмихна ѝ се и полицайката му се озъби в отговор.
– Къде е шефът? – обърна се Лемио към Бовоар.
Около заседателната маса в средата на помещението бяха подредени в кръг пет бюра. На всяко имаше компютър, а техниците тъкмо свързваха телефоните.
– С полицай Лакост. Всеки момент ще дойдат. А, ето ги – каза Бовоар и кимна към вратата.
Гамаш влезе в стаята с палто и каскет, следван от Изабел Лакост.
– Имаме проблем – обяви главният инспектор, след като кимна на Лемио и свали каскета. – Седнете всички.
Екипът се събра около масата. Техниците, които до един познаваха Гамаш, се опитваха да вдигат възможно най-малко шум.
– Полицай Лакост – каза Гамаш.
Главният инспектор не си даде труд дори да съблече палтото си и Бовоар усети, че има нещо сериозно. Изабел Лакост, която носеше палто и гумени ботуши, свали тънките си ръкавици, опря длани на масата пред себе си и съобщи:
– Някой е влизал в онази стая в имението „Хадли“.
– На местопрестъплението ли? – попита Бовоар. Това почти никога не се случваше. Малко хора бяха толкова глупави. Инстинктивно погледна Никол, но реши, че е малко вероятно да е тя.
– Носех си комплекта за огледи, така че направих снимки и свалих отпечатъци. Когато криминалистите свършат с огледа, ще изпратя и тях в лабораторията. Но ето, погледнете това.
Включи цифровия фотоапарат и го подаде на колегите си. Заснетото щеше да се види много по-ясно, когато снимките се прехвърлят на компютър, но и така успя да стъписа полицаите. Гамаш, който вече бе прегледал кадрите, размени няколко думи с техниците и те веднага промениха приоритетите на задачите си.
За момент Бовоар занемя.
Лентата не беше просто скъсана, а раздрана. Жан Ги се ужаси от реакцията на собственото си тяло. Чувстваше се вцепенен, а главата му бе толкова лека, сякаш се бе откачила от врата и се носеше свободно из въздуха. Опита се да възвърне самообладанието си. Стисна силно юмруци и заби нокти в дланите си.
Това помогна.
– Какво е това? – попита Никол. – Изглежда, сякаш някой се е изсрал.
– Полицай Никол – смъмри я Гамаш, – имаме нужда от конструктивни, а не от детински забележки.
– Точно така изглежда – настоя тя и погледна Лемио и Лакост, които по никакъв начин нямаше да я подкрепят, дори да бяха съгласни с нея.
Бовоар обаче споделяше мнението ѝ. На пода в кръга от столове имаше тъмна купчинка. Приличаше на малко изпражнение. Дали беше мечешко? Това ли бе раздрало ограничителната лента? Скитаща мечка, влязла да се подслони в имението „Хадли“?
Изглеждаше логично.
– Птица е – поясни Лакост. – Малка червеношийка.
Бовоар бе доволен, че не се изказа неподготвен. Мечка. Птичка. Все тая.
– Горката – измърмори Лемио, за което получи свиреп поглед от Никол и лека усмивка от Гамаш.
– Този компютър е готов за работа, господин инспектор – извика един техник. Седна и протегна ръка. Лакост му подаде апарата и комплекта за снемане на отпечатъци.
След броени секунди отпечатъците бяха изпратени в Монреал, а снимките – изкарани на екрана. Един по един се включиха и всички останали компютри с една и съща смущаваща сцена на монитора като зловещ скрийнсейвър. Раздраната найлонова лента на преден план и мъртвата птичка отзад.
„Какво иска тази къща?“ – запита се Гамаш. Всичко, което влезеше в нея, или умираше, или се променяше завинаги.