За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Хлапето най-сетне се впечатли. Отгоре гледана, Копривщица не прилича на нищо, което да е виждало досега. Обикновено само се муси недружелюбно. Даже не ми каза как се казва, щом го заговорих. Не че не знам, Искрен се казва. Ала ще трябва да се сприятеля с него, преди да влезем в града. Време никакво нямам. Съборът е след неделя, една камара неща трябва да станат дотогава. Даже на мен е трудно да предвидя такива събития толкова напред. А и сега съм с него, дарбата ми може да ме подлъже.
Сядаме да починем и да похапнем край едно ручейче. По обяд ще сме в града. На гости. Изваждам от торбата си специално приготвени лакомства. Печени бадеми и топен шекер. Бели питки със сусам и мед. Харесва му, гявола му с гявол. И май спря да се репчи. Подозрителен е, но не се страхува от мен, това е важното. А му дадох ясно да разбере, че не съм прост чиляк. Това също е важно.
– Е – викам му. – Искаш ли да видиш града?
То, разбира се, не отговаря. Намусва се, както му е пълна устата, и се обръща с гръб. На мен ми е весело, защото знам. Иска му се. Любопитство го гложди като зло псе. Е, сестро ми Ангелино, гости посрещай…
2.
Ясно чух как малката порта изтропа тихо, и космите на врата ми настръхнаха изведнъж. Костеният гребен се счупи в пръстите ми и се заплете в косата ми. Кучето лавна два пъти и млъкна внезапно. Той се е върнал. Няма нужда да лея олово върху стъкло, разбрах го ясно. Каква беда… Съборът е след седем дни, а той се появява при един от нас. Какво е наумил тоя път? Колко пъти трябва да бъде прокуден, сломен, низвергнат и затрит, за да ни остави на мира?
Знам защо иде при мен. Някога бях зряла жена, в дивна хубост и прелест. Заради него. Ама това беше отдавна, жив човек не помни тия времена. Заради него бях млада и хубава. Сега не съм. Само той си мисли, че нещо все още тая в сърцето си към него. Може би жалост все още тая. Ала Варвара ще го спипа и този път никой няма да се застъпи за него. Най-малко аз.
На вратата тихо се чука. Може да влезе, но чука. Има ми страх и уважение. На негово място пред човек не бих се вяснала, камо ли пред вила Ангелина.
– Влизай, Зайрян! Какво си се разчукал…
Влиза той, а след него още един идва. Малък и грозен. Дъвче с отворена уста и сумти. Очите му зло гледат, но сам зло не мисли. Кротък е. И любопитен.
Какво да ви кажа, братлета? Градът е чудо, което не Бог е създал, а човек го е съградил. С ум и с ръце. Ама не е за вярване това, дори да го видиш с очите си. Между улиците е постлано с дялан камък. Няма кал, няма трева. Къщите са оградени с дебели зидове, високи два боя, само покривите им се виждат. Навсякъде яки порти, от дъбови талпи и ковано желязо. И хора. Като стадо кози са, толкова хора на едно място никога не бях виждал. Да ти е чудно какво работят и къде се щурат. Всичките до един облечени гиздаво, пременени, все едно че е Великден. Ние и за Великден по една бяла риза обличаме, мама дето ги къта незнайно къде цяла година. А тук… Даже турците се обличат по-просто.
– Това е улица – вика ми Мискинина. Така реших да му казвам. – Тук хората се срещат и си говорят.
– А какво работят? – питам аз.
– Работят в дюкяните – и ми посочва с ръка – тук само търгуват.
Един Господ знае що значи това. Дюкяните се оказаха най-обикновени соби. Във всяка стоят по три-четири чиляка и правят нещо. Я грънци връткат, я челик млатят. В сто такива соби надникнах, никъде едно и също не правят. Повечето неща даже не ги знам що са и за какво служат.
– Харесва ли ти? – пита ме, щом надникнах при един старец, дето с малко чукче ковеше по бакърен лист.
В началото даже ми се стори смешно. За да си ковач, трябва като батьо Стоян да си як и така да млатиш с чука, че земята да се тресе. А тоя ми ти дъртак налага с едно такова чукченце и гледа отблизо. После обаче разбрах. Посуда прави дъртакът, ама не от глина, а от бакър. По бакъра – извивки, заврънкулки, пилета някакви. И такова не бях виждал, ама да призная – радва окото.
– Ще занесеш такива на майка си някой ден. Сега няма къде да ги мъкнем – додава Мискинина. – Ела да ти купя локум.
Толкова чудеса накуп, братлета, цял живот не може да види човек. А да ви ги разправям, цял живот няма да ми стигне. Да ви даде Бог и вам в град да отидете и да видите.
Вървим по-нататък, по калдъръма. Изведнъж става по-тихо и по-малко хора има наоколо. Мискинина свива към една малка уличка и отваря протката на една къща. Чудно ми е, защо тез хора правят такива здрави порти, а не ги запират? Влиза Мискинина като у дома си. А може би тука си живее, сега чак ми хрумна, че не го знам нито откъде е, нито какъв е. Насреща му куче изскача. Като нашето, ама по-едро, добре хранено. Аха-аха да залае и да го заръфа по крака, ама оня само му каза „Чиба!“ и псето избяга. От това „Чиба!“ и аз целият настръхнах. Все едно някой да ти пъхне шепа сняг във врата. Опасен чиляк е тоя Мискинин. Може и чиляк да не е, един Господ го знае.