Часът на убиеца [bg]

Тогава започнаха новините и на екрана се появи Макдона със съпругата и двете му деца – целите в перли и с карирани дрехи, а той обяви кандидатурата си за щатския Сенат като представител на Вирджиния.

– Би ли го изключил? – помоли го тя.

Ник я попита дали го познава.

– Просто го изключи.

Тя прекоси стаята и със сила натисна копчето на дистанционното.

Ник реши, че това е някой неин стар познат и тя не можеше да понася да гледа поредния лицемер, който изобразява картина на Норман Рокуел [американски художник и илюстратор, известен с представянето на американската култура като идеализирана и сантиментална версия на американския начин на живот] на предизборния подиум.

Дори нямаше да си спомни за тази случка, но имаше нещо в начина, по който Ема остана пред телевизора дълго след като го изключи, притиснала юмрук към устните си. Остана притихнала до края на вечерта и по време на вечерята с гостите, когато обикновено следеше да няма празни чаши, а разговорът да върви гладко с някоя шега или спорадичен въпрос, като диригент, който с лекота минава през поредното адажио.

Преди да си легнат, я чу да плаче тихичко в банята. Попита я какво има, молеше я да говори с него.

– Не мога – беше единственото, което му отвърна тогава. – Не мога.

Ами ако беше видяла Сам Макдона на горния етаж по време на онзи купон за Четвърти юли? Ами ако той имаше роля в смъртта на Катрин Уилсън?

Ема беше вечно неспокойна, потайна, пренебрежителна към хората, сред които е израснала. Защото е пазела тайните им толкова дълго.

Тя разбираше тъмната логика на Вашингтон. Някои истини бяха твърде опасни. Стигаха прекалено високо и заплашваха всеки живот, преплетен с тях, десетилетия споделена дискретност сред хората, които притежаваха реалната, скрита, постоянна власт, онези, които не виждаш по телевизията и не можеш да избереш с честен вот.

Ник знаеше това от Ема. Знаеше го от службата си в "Сикрет Сървис", където беше длъжен да наблюдава всичко и да се преструва, че не вижда нищо. Зад бръшляновите стени и мраморните фасади, зад усмихнатите порцеланови маски семействата на елита си имаха своите тайни, предателства и споразумения. Прекарваха по-голямата част от живота си в този малък град, в това блато от двайсет и шест квадратни километра. Всички знаеха твърде много, бяха виждали твърде много. Ако паднеше един, кой щеше да е следващият? Колко още щяха да ги последват? Не ставаше дума за изнудване. Нямаше ръкостискания или размяна на чанти с пари. Нещата бяха много по-дълбоки. Беше част от културата им. Самият въздух, който дишаха, кръвта във вените им.

Ема беше видяла достатъчно, за да е наясно, че нещата не приключват добре за жените, опитали се да разчупят конспирацията на мълчанието. Истинската власт плътно събира редиците си. Столицата ги унищожава.

Тази тайна е терзала Ема десетилетия. В крайна сметка трагедията се състоеше в това, че навярно е имала право да си държи езика зад зъбите. Опитала се е да каже истината. И сега Уайдънър беше мъртъв, а тя самата – в безизвестност. Градът се защитаваше, а вече вървеше по петите и на Ник.