Само за мъже
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само за мъже». Краткое содержание книги:
— Седнете де.
Тя поглежда колебливо предложения стол и също тъй колебливо сяда. Столът изскърцва леко, но не се разпада. Бих й предложил другия, обаче той е още по-ненадежден. Тъй че го запазвам за себе си.
„Говорете де!“ Непознатата обаче явно е притеснена, та предпочитам да изразя поканата не с думи, а с цигари, като й предлагам пакета.
— Бях решила да не пуша — промърморва тя, като взема една цигара.
„За да не отслабнете прекалено“ — довършвам на ума си и учтиво щраквам запалката.
Не бих казал, че е дебела като майка ми, но чак пък да не пуши.
— За мене напоследък и цигарите са лукс — пояснява апатично жената, след като дръпва надълбоко порция дим. — За квартира да не говорим. А на всичко отгоре той ме изгони.
— Кой ви изгони?
— Димов.
— А какво ви е длъжен Димов?
— Нищо. Освен че ми е баща.
— Доколкото знам, той няма деца — произнасям след къса пауза.
— И това е вярно — съгласява се тя. — Искам да кажа, че историята е малко объркана…
— Само „малко“?
— Вие навярно знаете, че е бил в затвора. И аз съм се родила точно по това време. И точно по това време майка ми се е отказала от него и е получила развод. И аз изобщо не съм го виждала, нито той — мене.
— Обаче все пак е знаел за вас.
— Знаеше, но както виждате, ме изгони.
Нова пауза. Колкото да запитам наум: добре де, а какво търся аз в цялата тази история?
— Груба постъпка — признавам. — И не съвсем необяснима. След като четвърт век не сте го потърсили…
— Повече от четвърт век — поправя ме тя в пристъп на откровеност. — Но аз дори не съм подозирала, че е тук, в тоя град… Казваха ми, че бил изчезнал в провинцията, че бил умрял. Мислех си, че наистина е умрял, иначе нали все някой път щеше да ме потърси…
— Такова правило няма… — промърморвам. — А как открихте, че е жив?
— Ами по вестника. Съвсем случайно ми попадна един стар брой от вашия вестник с негова статия…
— Интервю.
— Не знам какво е, обаче прочетох името му: Радко Димов. А Радко Димов все пак не е Иван Драганов. И веднага дойдох в редакцията. Не ме ли видяхте?
— Не си спомням — признавам, като се сещам, че това трябва да е била жената, дето се мъкнеше с Янков. — Макар че що се отнася до ръста, не сте от незабележимите.
— И случайно разбрах от разговора ви, че отивате на концерт. А като дойдох тук и научих, че Димов го няма, рекох си: и тъй, и тъй се чудя какво да правя, ами да отида до „България“, може би оня журналист ще ми помогне. И понеже имам познати, вредиха ме на последния ред и щом видях, че мястото до вас е празно, рекох си: това е добър знак, и след почивката се преместих, а вие взехте, та ме наругахте.
Тя дори не си дава сметка, че тъкмо това й е късметът, дето съм я скастрил. Ако не я бях скастрил, нямаше да се чувствувам гузен. А ако не се чувствувах малко гузен, едва ли бих я пуснал тук да ми досажда.
— Виноват! — избъбрям. — Но да оставим миналото. Сега какво чакате от мене? Да говоря с Димов?
— В никакъв случай! — тя едва не подскача на стола си.
Нямам нищо против да подскача. Само се боя, че столът едва ли ще издържи.
— Тогава какво?
Жената мълчи сконфузено, сякаш се мъчи да набере кураж.
— Бих ви помолила… да ме оставите да преспя у вас.
— А! — произнасям с почти естествена изненада.
— Няма да ви преча — обяснява тя бързо, като че се бои да не я изпреваря с отказа си. — И ще остана само за ден-два.
— Но аз не ви познавам… Вие не ме познавате… И къде искате да ви сложа, на главата си ли?
— Където и да е Навънка нали има някакво антре.
— Какво антре? То е потънало в мръсотия, задръстено със стари мебели…
— Тъкмо ще почистя, за да ви се изплатя — забелязва непознатата, сякаш всичко вече е решено.
После ме поглежда бегло и навярно прочита по лицето ми, че още нищо не е решено.
— Ужасно положение и за вас, и за мене-признава тя. — Но разберете, че нямам избор. Трябва да остана на улицата, направо на улицата, в тоя дъжд…
Въздъхвам мъченически, защото почвам да долавям как се размеквам, и то тъкмо в мига, когато си повтарям: не бива да се размекваш, внимавай, не бива да се размекваш! Сетне ставам, правя няколко крачки и отварям вратата на килерчето, към която жената на няколко пъти вече поглежда.
— Вижте — казвам, — тук има нещо като килер, само не знам доколко е чист. Оттатък се въргаля една пружина. Ако тая мизерия ви устройва…
— Всичко ме устройва — обявява бързо жената.
— … И ако миризмата на рози не ви дразни…
— Рози ли? — поглежда ме тя с недоумение.