Пиратът принц

Възбуда разтърси тялото й, когато го усети как вдига полите й, когато почувства ръцете му на бедрата си, как я настаняват върху…

— Принц Тарик!

Той изстена. Да, Сафие наистина умееше да се появява точно когато не трябва. Всъщност би трябвало да й бъде признателен, защото, ако не се беше появила, щеше да се люби с Уилоу на градинската скамейка, а не му трябваше още едно напомняне за необяснимото му увлечение по русата красавица.

Побърза да оправи дрехите си и върна Уилоу на скамейката. Щом възстанови самообладанието си, стана и посрещна Сафие.

— Защо не ми каза, че си тук, господарю? — нацупи се тя. Примъкна се към него и пълните й гърди докоснаха рамото му в крещящо предизвикателство.

Тарик погледна Уилоу. Тя се изчерви. Ревнуваше ли? Той искаше ли тя да го ревнува? Дяволът вътре в него го накара да сведе глава и да целуне Сафие. Сравни вкуса й с този на Уилоу и намери, че не му харесва. Какво му ставаше? Уилоу беше жена като всички други. С какво го пленяваше?

— Моля да ме извините, не искам да се натрапвам — каза Уилоу, минавайки покрай Тарик и наложницата му.

Тарик я загледа как се отдалечава, усещайки остро чувство на загуба, и се запита как това, че ще я отпрати, ще повлияе върху емоциите му. Подозираше, че ще бъде съкрушен, макар да му беше трудно да си го признае, защото, въпреки че обичаше жените, никога не беше стигал до подобно пристрастяване.

— Господарю, какво не е наред? — запита Сафие. — Защо си толкова хладен? Моля те, не позволявай на русата хурия да те разсейва. Тя не си струва.

Погледна към слабините му и се усмихна, когато видя, че мъжествеността му се раздвижва под шалварите, без да знае, че тази възбуда е резултат от срещата му с Уилоу.

— Ела в стаята ми, господарю.

Ръката й се плъзна надолу и пръстите й го обхванаха.

Тарик несъзнателно отмести ръката й. Погледът му следваше полюшващите се хълбоци на Уилоу, докато тя не изчезна в харема. Искаше му се да я последва. Той изригна едно проклятие и се извърна от Сафие.

— Имам друга работа — каза той грубо. — Зает съм.

— Никога нямаш време за мене. Не и откакто доведе тази руса хурия.

— Отиваш твърде далече, Сафие — предупреди я той. — Когато Уилоу си отиде, всичко ще бъде както преди. Междувременно ще трябва да приемеш нещата такива, каквито са.

Обърна се рязко и се отдалечи.

— Няма да приема да ме подминаваш като празно място — измърмори Сафие под нос. — А хурията, която те отне от мене, скоро ще изчезне от живота ти.

Стиснала упорито челюсти, Сафие побърза да намери съперничката си. Веждите на Уилоу се вдигнаха изненадано, когато Сафие се вмъкна внезапно в стаята й.

— Време е — каза тя. — Всичко е приготвено. Купих гръцки дрехи и наех един рибар да те откара до Гърция.

— Днес ли?

Сега, когато беше дошло време да избяга, Уилоу усети странна празнота. Приписа я на очакването, макар да знаеше, че усещането по-скоро има нещо общо със загубата.

— Утре. Времето обещава да бъде хубаво, а Али Хара спомена, че принц Тарик ще се среща с капитаните на своите кораби. Ще бъде зает през по-голямата част от деня. Ще дойда за тебе след закуска.

След като Сафие излезе, Уилоу се отпусна на леглото. Това искаше тя, нали? Може би не го искаше, но трябваше да го направи. Тарик нямаше да се поколебае да я даде за наложница на Ибрахим, и тя го мразеше заради това, въпреки страстта, която бяха споделили. Щеше да замине, без да поглежда назад, но винаги щеше да помни Тарик. Може би с нежност, но и като мъжа, който беше откраднал невинността й и я беше предал.

Щеше да го помни и като мъжа, който беше събудил чувствеността й и беше намерил пътя към сърцето й.