Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
Откъснати от вятъра, кливерите на „Мълния“ бяха отнесени далеч, а платното на фокмачтата увисна, раздрано на панделки, но платното на гротмачтата още издържаше. Пометена от вълните и вятъра, „Мълния“ бягаше с бясна скорост посред гръмотевиците и водните смерчове. Сякаш всеки момент трябваше да бъде издигната и запокитена на дъното, но ето, че отново се възправяше и цепеше огромните вълни.
Изправен пред кормилото Черният Корсар водеше кораба със сигурна ръка. Непоклатим и невъзмутим сред волната стихия, която го обливаше, той даваше отпор на природния гняв с пламнали очи и усмивка на устните. Черната му фигура се открояваше сред светкавиците и на моменти приемаше гигантски размери. Като чертаеха своите огнени ивици, мълниите играеха наоколо му, а вятърът го брулеше, отскубваше късове от дългото му перо на шапката, но той оставаше неустрашим на мястото си. Напомняше на морски гений, изскочил от дълбините на големия Залив, за да премери силите си с буйствуващата природа.
Неговите моряци, също както през нощта на абордажа, когато насочваше кораба си право срещу испанския враг, го гледаха със суеверен ужас и се питаха дали наистина този човек е смъртен като тях, или свръхестествено същество, което нито куршумът, нито сабята, нито ураганите могат да сломят. По едно време, когато огромните вълни връхлитаха най-силно срещу бордовете, хората за миг видяха Корсара да се отделя от кормилото, сякаш имаше намерение да се втурне към стълбата на левия борд и изостави кораба на произвола.
Една жена бе излязла от каюткомпанията и се изкачваше по стълбата, вкопчвайки се с усилие за всяко стъпало, за да не полети надолу поради силните клатушкания на кораба. Бе загърната в тежка мантия от каталонско сукно, но бе гологлава и вятърът въртеше разкошните и руси коси.
— Синьорина! — викна Корсарът, който веднага бе познал младата фламандка. — Не виждате ли, че тук витае смъртта?
Херцогинята не отговори, а му махна с ръка, сякаш да му каже: „Не ме е страх“.
— Оттеглете се, синьорина! — рече й Корсарът, по-блед от всякога.
Вместо да се подчини, храбрата фламандка се изправи на палубата, прекоси я, като се държеше здраво за лоста на бизана и се сгуши между фалшборда и кърмата на голямата спасителна лодка, която бяха издигнали тук със скрипеца, за да не я отмъкнат вълните.
Корсарът и направи знак да се оттегли, но тя поклати енергично глава в знак на отказ.
— Но тук е смъртта! — повтори и той. — Върнете се обратно, синьорина!
— Не — отговори фламандката.
— Но какво търсите тук?
— Да се възхищавам на Черния Корсар.
— И да ви отнесат вълните.
— За вас това има ли значение?…
— Но аз не желая смъртта ви, разбирате ли, синьорина! — викна Корсарът и за пръв път в гласа му затрептя нотка на страстен порив.
Младата жена се усмихна, но не помръдна. Сгушена в онова ъгълче, обхванала с ръце тежкото си наметало, с развети коси, тя оставяше вълните да я заливат, без да откъсне очи от Корсара.
Като разбра, че всичко ще бъде излишно, а може би и радостен да вижда тъй близо до себе си това смело момиче, изкачило се дотам само и само да се любува на храбростта му, Корсарът не повтори заповедта си. И когато ураганът оставяше минутка покой на кораба, отправяше очи към херцогинята и несъзнателно и се усмихваше. Явно, и двамата се харесваха.
Всеки път, когато я погледнеше, очите му срещаха веднага нейните, които го гледаха без да трепнат, също като сутринта, когато застанала на носа на линейния кораб, не отделяше поглед от него. Но тези очи, които излъчваха тайнствено очарование, смущаваха Корсара и на това си смущение той не можеше да намери обяснение. А когато не я гледаше, чувствуваше, че тя не го изпуска из очи за миг и изпитваше неудържимо желание да обърне глава в тази посока.
Имаше моменти, в които вълните се стоварваха със страшна сила върху „Мълния“ и той изпита страх от този неин поглед, защото и извика:
— Не ме гледайте така, синьорина! Играем си със смъртта!
Необяснимото очарование престана в същия миг: момичето затвори очи, наведе глава и закри лицето си с ръце.
По това време „Мълния“ се намираше край бреговете на Хаити. При светлината на светкавиците прозираха високи брегове, свършващи с опасни рифове, върху които корабът можеше да налети. Гласът на Корсара отекна сред рева на вълните и воя на вятъра:
— Подменете платното на фокмачтата! Опънете кливера!
Морето, макар вятърът да духаше към южните брегове на Куба, бе страхотно и покрай Хаити. Огромни вълни, високи по петнадесет метра се образуваха около скалистите рифове, откъдето се връщаха с нова сила.