Отдолу бяха записани улицата и номерът на къщата.
— Най-после! — въздъхна лейтенантът и се надигна от мястото си.
— Да, най-после! — пригласи другият. — Сега възелът е разсечен и надеждата отново се усмихва! Ще отидеш веднага, нали?
— По свечеряване. Стоте гулдена, които ти обещах, при всички случаи ще си получиш. Едната ръка мие другата.
Приятелят хвърли на Шарфенберг един просиял от радост поглед.
— Благодаря, благодаря, скъпи Бруно! С удоволствие отдавам дължимото на такива благородни правила.
Той напусна жилището, а Шарфенберг си помисли: „Пиявица! Такива гадини се впиват така здраво в човек, че никога не може да се отърве от тях. Но аз му оказах твърде голямо доверие и следователно трябва винаги да бъда любезен с него. Иначе като нищо ще се раздрънка!“
Облече се за излизане. Точно когато се канеше да напусне стаята, вратата за преддверието се отвори и слугата доложи за асесор Фон Ансбах. Шарфенберг му нареди да въведе посетителя и малко по-късно влезе един облечен в черно господин. Лейтенантът го познаваше бегло, понеже го беше виждал тук и там.
— Извинете! — каза посетителят. — Виждам, че сте се приготвили за излизане.
— Действително! Желаете да говорите с мен?
— С хер лейтенант Фон Шарфенберг.
— Дълго ли ще трае?
— Не мисля.
— Аз съм този, когото търсите. Какво има?
След този кратък диалог асесорът му подаде визитката си.
— Заповядайте, моля!
Шарфенберг хвърли един повърхностен, кажи-речи пренебрежителен поглед на малката картичка. На нея бе изписано с преплетени заврънкулки: „Франс фон Ансбах, асесор при Кралския околийски съд“.
Шарфенберг направи едва загатнат поклон и каза с тона на човек, когото безпокоят в неподходящо време:
— За мен е чест! Какво желаете?
— Един разговор на четири очи.
— Сега се намираме на четири очи. Да се надяваме, това е работа, която няма да ме накара да съжалявам, че съм забавил неотложното си излизане!
— Нямам навика да дотягам без причина на някого.
— И така! По частен въпрос?
Асесорът плъзна студен, изпитателен поглед по офицера и отговори:
— Може би притежавате някакъв стол, хер Фон Шарфенберг?
Запитаният се изчерви леко и каза:
— Виждате тук шест.
— Край които ние стоим прави! — прозвуча остро.
— Хм! Мислех, че ще приключим набързо! Е, тогава да седнем, хер асесор!
Настани се и юристът последва примера му. Когато плъзна после поглед из стаята, без веднага да заговори, лейтенантът подхвърли нетърпеливо:
— Струва ми се, вече попитах дали сте дошли по частна работа.
Асесорът остана спокоен.
— Ще ви помоля да ми отговорите на няколко въпроса, хер лейтенант.
— Които, надявам се, няма да бъдат безцелни!
— О, свикнал съм винаги да придавам на въпросите си онази форма, която отговаря на тяхната цел. Познавате ли господин на име Карл Петерман?
Лейтенантът пребледня. Младият асесор попита по толкова уверен и спокоен начин, че офицерът започна да се чувства недобре в кожата си. Ето защо отговори с остър тон:
— Да не би да сте дошли само да ме питате дали познавам този господин, хер асесор? Нямам навика да давам отчет на непознати хора за моите познанства. Аз никога не задавам подобни безполезни въпроси и също така малко им отговарям, когато са отправени към мен.
— Моят въпрос, хер лейтенант, в никой случай не е зададен от лично любопитство. Аз съм тук служебно!
— При това положение ще помоля да назовете служебния повод, преди да отговоря!
