Белият гущер

— Добре, съгласен съм — отвърна кратко следователят.

Взеха го на другия ден в мощна кола със спуснати тъмносини перденца. Главният лекар го изпрати дотам гологлав и необлечен. Денят беше студен, готвеше се да вали, неизвестно какво — дъжд или сняг. Двамата спряха пред лимузината, лекарят зъзнеше. Неси едва забележимо му се усмихна, за да го окуражи може би.

— Сбогом, докторе! — каза той ясно.

— Сбогом, нещастни човече!…

… И ето че Неси се появи отново на черния покрив. Нощта бе много студена, небето тежко се мъкнеше, изподрано и дрипаво, като оскубано от ноктите на огромен звяр. Може би някъде зад облаците светеше луна, защото на хоризонта морето изглеждаше бяло, твърдо и остро като лезвие на сабя. Духаше огромен и силен вятър, така плътен, сякаш излизаше от някаква гигантска тръба, с искрици лед в студените си струи. Неси стоеше прав пред своята смълчана охрана, пред следователя, изпълнен с неясен страх. Стоеше прав, гледаше към небето. Нищо не мислеше, не търсеше никакъв спомен, никакво оправдание. Поне нощта бе истинска, силна, трагична, не е толкова страшно да загине човек в такава нощ. Той изтича с няколко неочаквани крачки до перваза, стъпи до него и със страшен вик се хвърли в бездната. И летеше там, безпаметен и искрящ, като падащ метеор, обгърнат от своите бели пламъци, готов всеки миг да се стопи и изчезне. Но все още живееше, все още имаше човешка свяст. И знаеше, че там някъде долу, на края на бездната, го чакаше бялото, с очи, изкълвани от гарваните, лице на жена му.