Хвани юздите на съдбата

Но имаше едно нещо, което правеше обора на Грейстоун различен от всички останали, които бях виждала: зад навеса за коли бяха построили четириъгълен манеж, посипан с пясък и заобиколен с висока ограда. Чудесно място за дресура.

— Е, не е съвсем като училището за езда в Лисабон — промърмори меланхолично Ейдриън, — но заповядах да подравнят добре повърхността, а пясъкът създава здрава основа.

— Татко ми е разказвал, че всички големи европейски училища се помещават не в обикновени сгради, а в дворци — казах аз. — Придворното училище за езда във Виена било разкошно обзаведено като твоя салон.

— Никога не съм виждал придворния манеж на Виена, но мога да те уверя, че кралското училище в Лисабон наистина може да се мери по великолепие с моя салон — усмихна се Ейдриън. — По време на войната трябваше да го затворят, но сега е мир и се надявам, че отново са го открили. То е твърде скъпоценен източник на знания и умения, за да се откажем завинаги от него.

Докато разговаряхме, един млад ратай изведе от обора оседлан кон. Тъмно червеникав жребец, висок около петнадесет и половина разтега, със силна, съвършено извита, шия и още по-силни крайници. Ейдриън даде знак с глава на ратая да държи здраво коня, докато аз го обиколя от всички страни, за да го разгледам.

— Толкова съм свикнала с английските чистокръвни коне, та почти съм забравила как изглеждат другите породи — прошепнах страхопочтително аз.

— Виждала ли си и друг път дресиран кон от континента?

— Преди няколко години притежавах липицански кон — отвърнах гордо аз и Ейдриън подсвирна.

— Когато татко ми го купи, жребецът беше доста възрастен, но беше най-добрият ми учител, след татко, разбира се.

— И как баща ти е успял да се сдобие с обучен липицански кон?

Погледнах го и се засмях.

— Купи го от един австриец, който бягаше от Наполеон.

Ейдриън отговори на погледа ми с неразгадаемо изражение.

— На колко години беше, когато започна да го яздиш?

Помислих малко.

— На тринадесет или на четиринадесет. Конят почина на двадесет и четири от колики. Беше прекрасно старо животно от линията Конверсано.

— Вече нямам никакво желание да се кача на седлото — промърмори Ейдриън, очевидно впечатлен от разказа ми.

Хари се изсмя развеселено.

— Напълно те разбирам. Когато за първи път видях Кейт да язди, паднах на колене пред нея и я помолих да се разведе с теб и да се омъжи за мен.

Както всички хора, и аз съм чувствителна към хвалбите и сега усетих как бузите ми пламнаха.

— Евклид е прекрасен — казах на Ейдриън. И той наистина беше такъв. Като цяло лузитанските жребци са по-компактни от чистокръвните, имат по-къса шия, по-тесен гръб, както и по-силни крака със здрави хълбоци, които им дават възможност относително лесно да придвижват задния крайник под тялото. Английският чистокръвен кон е отгледан на първо място като състезателен, докато лузитанските коне са най-вече военни. Почти не е настъпила промяна в принципите на отглеждане, откакто римляните са основали първите конюшни на Иберийския полуостров, за да имат достатъчно животни за кавалерията си. Тогава е било много важно задните крайници да са добре развити, за да могат да изпълняват силно събраните военни движения. Португалците запазили този вид дресура и в мирно време, тъй като сложните фигури от висшата школа изискват от конете същите качества.