Бягащият човек
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Richard Bachman #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бягащият човек». Краткое содержание книги:
Действието се развива в близкото бъдеще, когато в света властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания примамва хората да участват в смъртоносни игри, предавани по телевизията. Бен Ричардс, главният герой на романа, участва в такава игра, за да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Играта се казва „Бягащият човек“, където единствената цел на главния герой е да остане жив.
— Остави този нож, майко.
— Не — изкрещя тя, но поражението вече отпускаше лицето й.
Паракис затвори вратата и тръгна, леко клатушкайки се, към майка си. Тя се дръпна назад:
— Трябва да го накараш да си иде, сине. Той е оня лош човек. Оня Ричърдс. Това ще означава затвор или нещо по-лошо. Не искам да отидеш в затвора. — Тя се разплака, изтърва ножа и се сгуши в ръцете му. Паракис я прегърна и започна нежно да я люлее, докато тя хлипаше.
— Няма да отида в затвора. Хайде, мамо. Не плачи. Моля те, не плачи — той се усмихна притеснено на Ричърдс над свитото и потрепващо рамо на жената, сякаш искаше да каже „Ужасно съжалявам за това“. Ричърдс чакаше.
— Слушай сега — започна Паракис. Майка му се бе поуспокоила и тихо подсмърчаше. — Мистър Ричърдс е добър приятел на Бренди Трокмортън и ще остане два дни при нас.
Тя започна отново да крещи и той запуши с ръка устата й. Намръщи се, явно му беше неприятно да го направи.
— Да, мамо. Така е. Ще закарам колата му в парка, за да й прикача кабелите. А утре сутринта ти ще отидеш да пуснеш в пощата един пакет за Кливлънд.
— Бостън — обади се автоматично Ричърдс. — Записите отиват в Бостън.
— Сега отиват в Кливлънд — каза Елтън с търпелива усмивка. — Подгонили са Брейдли.
— О, господи.
— И теб ще подгонят — мисис Паракис викаше — и ще те хванат! Много си дебел!
— Ще заведа мистър Ричърдс горе, мамо, за да му покажа стаята.
— Мистър Ричърдс? Мистър Ричърдс? Защо не го наричаш с истинското му име? Отрова!
Той я отстрани много внимателно от себе си и Ричърдс го последва нагоре по тъмното стълбище.
— Горе има много стаи — каза той, леко задъхан, а дебелият му задник се свиваше и подскачаше на всяко следващо стъпало. — Това беше хотел преди много години, когато бях бебе. От стаята ще можете да наблюдавате улицата.
— Може би наистина е по-добре да си тръгна. Ако Брейдли е изгърмял, майка ви може да се окаже права.
— Това е стаята ви — той отвори вратата на една влажна и прашна стая, понесла бремето на годините. Изглежда не бе чул забележката на Ричърдс. — Страхувам се, че няма да ви бъде много удобно тук, но… — Обърна се към него с търпеливата си, приветлива усмивка. — Можете да останете колкото искате. Брейдли Трокмортън е най-добрият приятел, който съм имал. — Усмивката му малко се изкриви. — Единственият приятел, който съм имал. Ще се погрижа за мама, не се тревожете.
Ричърдс само повтори:
— По-добре да тръгвам.
— Знаете, че не можете. Превръзката на главата не успя да заблуди дълго дори и майка ми. Ще закарам колата ви на сигурно място, мистър Ричърдс. По-късно ще поговорим.
Той бързо излезе. Отзад панталоните на униформата му бяха излъскани. Ричърдс имаше чувството, че стаята след него продължава притеснено да се извинява.
Повдигна мъничко щорите и го видя да излиза на напукания тротоар пред къщата. Паракис се мушна в колата, но след малко слезе от нея и забърза обратно към вратата. Ричърдс почувства болезнен страх. Стоеше, заслушан в тежките стъпки по стълбите. После вратата се отвори и Елтън се усмихна:
— Мама е права. От мен не става добър таен агент. Забравих ключовете.
Ричърдс му ги подаде и се опита да се пошегува:
— По-добре половин таен агент, отколкото никакъв. — Шегата му не улучи.
Може би изобщо нямаше какво да улучи. Елтън Паракис също влачеше бремето си и Ричърдс почти чу призрачните подигравателни гласове на децата, които винаги щяха да преследват самия него като малки лодки зад големия кораб.
— Благодаря — каза меко Ричърдс.
Паракис излезе и подкара към парка малката кола.
Ричърдс махна покривката от леглото и бавно се изтегна. Дишаше неравномерно, с поглед, забит в тавана на стаята. Леглото сякаш го притискаше в някаква перверзна влажна прегръдка — усещаше я дори през одеялото и дрехите си. Миризмата на плесен се прокрадваше в ноздрите му и ги гъделичкаше.
На долния етаж майката на Елтън плачеше.
…междинно отчитане — минус 050…
Подремна малко, но не успя да заспи. Навън беше почти тъмно, когато отново чу тежките стъпки на Паракис и с облекчение свали краката от леглото. Когато Елтън почука и влезе, Ричърдс видя, че той е сменил униформата с широка спортна фланелка и джинси.
— Готово — каза той. — В парка е.
— Ще я ограбят ли?
— Не — отвърна Елтън. — Имам едно приспособление. Мощен акумулатор и две щипки за кабелите. Всеки, който сложи ръка или лост върху колата, ще бъде ударен от тока и една сирена ще сигнализира. Сам го направих. — Той седна с дълбока въздишка.