Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Ана, ела да поздравиш Чарли.
Кастило се обърна и видя жената и децата от снимката. Бяха естествено руси, с много бяла кожа. Майката изглеждаше в края на двайсетте, но Чарли прецени, че трябва да е по-възрастна, след като едното момиче беше на тринайсет или четиринайсет. Едното от двете момчета беше на десет, а другото — на около шест. Всички бяха в хавлиени халати.
Госпожа Певснер се усмихна, подаде ръка на Кастило и заговори на руски:
— Много ми е приятно да се запознаем. Съпругът ми е разказвал за вас.
Прислужницата влезе в хола.
— Олга, би ли донесла вино? — поръча госпожа Певснер и жената излезе през вратата, която очевидно водеше към кухнята.
— Хауърд ще донесе вино — обясни Певснер на руски, след това премина на английски: — Поздравете госта ни на английски — подкани той децата. — Чарли, това е Елена. Миличка, запознай се с господин Кастило.
Елена срамежливо направи реверанс, изчерви се и поздрави.
— Приятно ми е, господин Кастило. — Говореше с ясно изразен британски акцент.
— И на мен ми е много приятно да се запознаем, Елена.
Десетгодишното момче се оказа още по-срамежливо. Затова пък шестгодишният нямаше задръжки. Избута брат си, изпружи ръка и се представи:
— Аз съм Сергей и ми е особено приятно да се запозная с вас, господине.
— И на мен ми е приятно.
— Александър! — повиши глас Певснер и побутна напред десетгодишния си син.
Той се сви, ала най-сетне подаде ръка и измрънка нещо неясно.
Певснер грейна от гордост.
— Господин Кастило, моля да ни извините, че сме по халати — обади се Ана Певснер. — Съпругът ми не беше сигурен дали ще дойдете, а децата обичат да поплуват, след като се върнат от училище.
— Не искам да ви прекъсвам — отвърна Чарли.
Шестгодишният се усмихна широко на Кастило.
— Не ми се иска да ги оставям сами в басейна — призна Ана.
— Хауърд ще остане за малко при тях, мила — предложи Певснер.
Кенеди се върна в стаята.
— Хауърд, би ли останал при басейна да наглеждаш децата? Само за няколко минути.
— Разбира се.
„Значи Хауърд няма да присъства на разговора, който ме чака с Певснер и съпругата му. Какво става тук?“
Кенеди последва двете по-големи деца и излезе от стаята. Сергей се приближи до Кастило, стисна ръката му и хукна след тях.
— Невероятни деца, Алекс — похвали ги Кастило.
— Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер тъкмо когато по-млада прислужница — определено аржентинка — влезе с поднос чаши, бутилка вино и огромен хромиран тирбушон. — Най-сетне виното! — обади се Алекс.
— Заповядайте, седнете. — Ана посочи коженото канапе и фотьойлите.
Кастило се отпусна на един от фотьойлите. Ана седна на канапето, а Певснер, след като даде знак на прислужницата да остави подноса на масичката за кафе, се настани до съпругата си и посегна към бутилката и тирбушона.
— Местно вино — обясни той. — От изба близо до Мендоса, в полите на Андите. Ходил ли си в Мендоса, Чарли?
— А-ха. Имаме приятели там.
Певснер наля виното в огромни кристални чаши, подаде първата на жена си, след това на Чарли. После чукна чашата си в чашата на Кастило.
— Добре дошъл в дома ни, Чарли.
— Благодаря.
Чарли отпи и се усмихна при вкуса на хубавото вино.
— Чарли, имам чувството, че любопитството ти ще изригне всеки момент. „Какво, по дяволите, прави Алекс тук?“
— Ти пак ли четеш мислите ми? — попита Кастило.
— Истината е, че се крием на открито, Чарли — призна Певснер. — Александър Певснер, унгарец, чиито имоти бяха заграбени от комунистите, получи всичко, когато дойде свободата, но тъй като се бе наситил на унгарските зими и правителствата на потисници, продаде всичко и се отправи към Новия свят, за да започне нов живот. Инвестира парите си в земи и лозя. Включително и това. — Той докосна с пръст бутилката.
— Много предвидливо — отбеляза Кастило.
— Вече е традиция европейците да бягат от родните си места и да търсят убежище в Аржентина. Тук се подвизава истински херцог от Австро-Унгарската империя — по-точно внукът му, но той е приел титлата и няма нищо против да бъде наричан „Ваша чест“ — в едно малко градче, Машвиц, намира се наблизо. Непрекъснато се шегува, че името ми било като на известен руски негодник.
— Много хитро — реши Кастило.
— Помисли, Чарли. Къде можехме да отидем да живеем? В Русия? Русия няма нищо общо с онова, което е била преди революцията от 1917 година. Престъпленията и корупцията вилнеят и няма никак да се учудя, ако комунизмът — под друго име, разбира се — се завърне. В някоя мюсюлманска страна може би? Там въртя бизнес, разбира се, но можеш ли да си представиш Ана в подобна обстановка, на място, където няма да може да шофира свободно? Да живее в непрекъснат страх, че някой мюсюлмански фанатик ще я разкъса с един откос на картечницата, защото е неверница? Може и да се учудиш, но в Прага, Виена, Будапеща и Букурещ има хора, които ме мразят.